Перла в мидата

Потеглиха и Джулио пусна втората песен от тяхното музикално пътуване. Из купето се разнесе див и романтичен дрезгав глас.

It’s been seven hours and fifteen days Since you took your love away I go out every night and sleep all day Since you took your love away Since you been gone I can do whatever I want l can see whomever I choose.

Тази жена сплиташе ярост, страх и копнеж и Маргарита долавяше безмълвния плач на човек, който е загубил някого. Завинаги.

Пейзажът ставаше все по-необятен. Пътят се изкачваше и магистралата се стесни до шосе, изсечено в планините още по римско време — през ждрела, потоци, ливади като на картинка, и небе, затворено в тези планини от Серавале до прохода Джови.

Nothing can stop these lonely tears from falling Tell me baby where did I go wrong I could put my arms around every boy I see But they’d only remind me of you.

Джулио стисна волана тъй силно, че кокалчетата му побеляха. Маргарита гледаше разсеяно навън, опитвайки се да разбере текста на песента.

All the flowers that yon planted, mama In the back yard All died when you went away I know that living with you, baby, was sometimes hard But I’m willing to give it another try Nothing compares Nothing compares to you.

Тези повтарящи се думи бяха като молитва от ритуал, опитващ се да съживи онова, което тази жена бе загубила.

Сега Джулио караше мълчаливо — завоите по този участък изискваха да се съсредоточи; трябваше да я пази и да я отведе до целта.

— Хубави са твоите песни. Но имаш странни вкусове… — каза тя.

— Мои са си — отвърна той шеговито, но не съвсем.

Маргарита се възхищаваше на всичко, сякаш го виждаше за пръв път. С рязко тръсване на главата прогони сериозното лице на майка си, което се опитваше да я върне към миналото. Сега тя бе устремена към бъдещето. Между скалите се лееха синьо-зелените води на река Скривия. Дори когато е малко, водата винаги знае накъде да върви.

— Кога се научи да караш?

— Миналата година.

— Как?

— Научи ме един доброволец от дома.

— Как те научи?

— Откраднах му колата.

— Значи не те е научил…

— Сам се научих, но с неговата кола.

— Сам?

— Налагаше се.

— Не можеше ли да го помолиш?

— Защо си отиде баща ти?

Маргарита не отговори.

Няколко минути мълчаха.

— Не знам. Затова отиваме да го търсим…

— С друга ли е заминал?

— Не, никога не би го направил…

— Ти не познаваш мъжете, Маргарита.

— Искаш да кажеш, че не познавам баща си?

— Искам да кажа, че не познаваш сенките им. Маргарита замълча. Искаше Джулио да продължи, но не смееше да го попита.

— Хората са направени от светлини и сенки. Докато не опознаеш сенките, не знаеш нищо за човека. Опитвай се да виждаш сенките преди светлините, иначе ще останеш разочарована.

Маргарита си представи как намира баща си с друга жена, може би на тяхната платноходка. Джулио видя как дясната й ръка впива пръсти в кожата на лявата.

— Можеш ли да караш?

— Не!

— Поне знаеш ли за какво служат педалите?

— Спирачка?

— Да.

— И газ!

— Браво! А след това?

— И още ли има? — изненада се тя.

— Съединител, служи за… — Не знаеше как да й го обясни. — Искаш ли да опиташ?

— Луд ли си?

— Не толкова, че да прегръщам дървета.

Маргарита се засмя, перна го по ръката и колата леко кривна настрани. Тя ахна с ръка пред устата и очите й се разшириха.

— Извинявай, извинявай…

Джулио се усмихна и пусна нова песен.

В ушите им нахлу цял оркестър. Маргарита го погледна въпросително.

— Класическа? — попита презрително тя.

— Не, вечна. Лудвиг ван.

— Кой?

— Вие го наричате Бетховен.

— Ама че скука…

— Слушай… Така ще научиш нещо по-различно от Лейди Гага.

— Глупчо…

Заплашителният оркестър се караше на нежното и трогателно пиано, досущ като диалог между баща и провинил се син.

— Какво е?

— Втора част, andante con moto, на Концерт номер четири за пиано и оркестър.

Пианото плачеше, а оркестърът налагаше високомерието си.