После звуците на пианото се превърнаха в шепот на ухо, изпълнен с любов, която би трогнала всекиго, дори целия разгневен оркестър.
Оркестърът и пианото затихнаха безкрайно бавно. Настана тишина. Маргарита усети как тази тревожна и умиротворена сладост прониква в сърцето й, за да го завладее. Светлини и сенки. После някакъв дълъг тунел ги погълна.
— Носиш ли си бански?
— Не.
— Ще ти купим.
— Дошли сме заради баща ми, нямаме време за къпане.
— Имаме време за всичко, което поискаме.
— Ти носиш ли си?
— Естествено! — засмя се Джулио.
Светлината връхлетя насреща им и ги заслепи. Започваше спускането, което ги водеше към великия баща — морето, изникнало внезапно между покриви и борове като лъскави сини люспи. Маргарита и Джулио не казваха нищо, запленени от носталгията, която това синьо мастило винаги вписва в сърцата ни. Маргарита отпусна глава на рамото на Джулио, затвори очи и си представи, че е намерила баща си.
Виадуктът се гмурна в града, обгърнал подножието на Апенините. Цветовете на къщите пламтяха като пожар, а морето отдясно превръщаше всичко в синьо-жълт сън. Бризът повяваше и Генуа бе мозайка от пъстри плочки, пръснати по брега. Тухлените фасади и прозорците блестяха.
— Аквариумът! — възторжено се провикна Маргарита, обзета от отдавнашен спомен.
— Детска работа…
— Може би ще ти дойде добре да пробваш какво е да си дете… Вечно изглеждаш толкова студен, далечен…
Джулио се вкамени и загуби обичайната си иронична самоувереност. Маргарита осъзна, че го е наранила.
— Исках само да кажа, че е забавно… повярвай ми! Понякога не мисля какво говоря.
— Накъде да карам?
— Отбий тук!
Джулио слезе от виадукта и подкара надясно.
— Защо?
— Нали каза, че правим каквото си искаме?
— Да.
— Отиваме да видим аквариума. Имаме време. Имаме всичкото време, само за нас.
Джулио спря на една уличка с миризма на вода и катран. Генуа приличаше на рак-отшелник, скрит в раковина върху скала, блъскана от неуморното море. Бризът се провираше в уличките, както морето нахлува в раковината, промушваше се през простряното пране и процепите на кепенците. Безброй знамена се развяваха по мачтите на платноходки, чиито корпуси се блъскаха един в друг с ритмичен метален кънтеж и си гукаха като гълъби. Бризът свистеше из тази гора от мачти и платна и човек можеше да полудее от свободата да заминеш, да се загубиш и може би да се върнеш. По вълнолома и кейовете се разхождаха старци с кучета и кучета без стопани. Група момчета, излъчващи същото чувство за вина като Джулио и Маргарита, гледаха морето, пушеха и се смееха. Притича едно момиче, чиято руса коса изглеждаше още по-руса в аквамариновата светлина. Цели облаци балони тръпнеха от нетърпение да се откъснат от връвчиците.
Джулио и Маргарита спряха да погледат морето и както винаги русалките бяха там, готови да ги задържат, да хипнотизират погледа и слуха им с изначалната тайна на водата. Има русалки, които омайват очите и ушите на мъжете, за да забравят дом, жена и деца. Древни и коварни русалки. Но има и русалки, готови да пожертват опашката си и да изтърпят непоносима болка в новите си крака само за да обичат, за да не умрат, за да живеят вечно, вместо да се превърнат в пяна след смъртта. Маргарита се боеше от първите, които може би бяха заблудили баща й, и се чувстваше като вторите: и тя бе решила да ходи с новите си крака, макар и да усещаше в тях болка от хиляди игли като русалката от приказката. Джулио я прегърна през рамото и я притисна към себе си, сякаш да я защити, докато гледаха право напред и тракането на чукове по корпусите на лодки в ремонтните работилници им напомняше, че всяко пътуване, дори и най-хубавото, оставя белези.
Маргарита смутено погледна Джулио само за миг и се усмихна.
— Виждал ли си делфин?
— Не.
— Да вървим.
Тя изтича напред. Джулио я гледаше и чувстваше как в гърдите му се разплитат някакви стари възли, или може би просто приемаше, че могат да си останат там с надеждата някой някога да ги обикне, без да държи да ги разплете на всяка цена.
Представи си, че е един от тези моряци, които потегляли на експедиция по времето на Колумб, Магелан, Кортес… Оставяли на земята зад себе си един живот, често изпълнен със сенки, и запълвали бъдещето с надежда да станат нови хора. Без сам да знае защо, той също се надяваше бъдещето да крие нещо неочаквано, нещо по-добро. За моряците морето е баща на това обещание.