Всички тези същества изглеждаха част от някакъв танц, обрисуващ във водата една обща голяма карта на съкровищата — знаци и цифри от тайнствен шифър.
Когато излязоха, слънцето делеше надве небосвода и имаха чувството, че изплуват след гмуркане. Разходиха се по ивица от дърво и камък в сърцето на старото пристанище, посветена на Фабрицио де Андре. Белите лодки канеха минувачите да станат моряци. Стигнаха чак до последната от трите плаващи тераси, напомнящи шлепове, готови всеки момент да потеглят в открито море.
— Един от малкото италиански певци, които понасям. — Джулио посочи табелката с името на генуезкия музикант.
— Кой е той?
— Ама ти наистина не си в час… Кога си родена?
— Деветдесет и седма. Виждаш ли, че си само с три години по-голям…
— Три години стигат, за да станеш мъж! — отвърна Джулио. — А Фабрицио де Андре е чудесен певец.
Той извади айпода и пусна една от песните, които бе включил в плейлиста — „D ’a me riva“.
Разделиха си слушалките, подпряха лакти на парапета от железни тръби и зеленото море на пристанището се преобрази в нощ. Чуваха прибоя и самотна струни, звънтяща с ритъма на лодка по вълните.
— Нищо не се разбира — каза Маргарита.
— Това е на генуезки диалект, но ти слушай. Преди да разбереш, трябва да слушаш.
Песента се разля, пълна с носталгия. На Маргарита й се доплака, без сама да знае защо.
— Разказва се за тъгата на моряк, който отплава от пристанището на Генуа и вижда бялата кърпичка на жена си. После поглежда в куфара, който му е приготвила. Открива нейна снимка и я целува, сякаш целува целия град.
Постояха мълчаливо, загледани в хоризонта. И двамата чакаха някого да се завърне, а вятърът ги галеше.
Звънецът заглъхна и отвън нахлуха виковете на деца, хукнали да завладеят един следобед, пълен с изненади. Марта прекрачи прага и тръгна покрай стените, надраскани с болки и радости: „Бъдещето не е каквото беше“, „Бира и любов завинаги“, „По-малко учебници, повече свобода!“, „Не ще ме да чете ме!“ Тя ги заобикаляше като картонени декори в празен театър. Когато най-добрата ти приятелка не е на чина до теб, имаш чувството, че трябва сама да се изправиш срещу света. Провери за пропуснати обаждания. Нищо. Опита се да позвъни на Маргарита — телефонът й беше изключен. С наведена глава и свито сърце Марта се повлече към колата, където я чакаше майка й.
— Как си? — попита Марина и въпросът прозвуча съвсем на място, а не като обичайното и безсмислено „Какво прави днес?“ — което предизвиква само неясно сърдито мърморене или категоричното „Нищо.“
Марта мълчеше.
— Да не е станало нещо? — добави Марина и я прегърна.
— Не. — Но когато майчината ръка се откъсна от лицето й, тя добави: — Маргарита не дойде на училище. Боя се за нея…
— Защо?
— Не знам, просто усещам.
— Обади ли й се по телефона?
— Да, но първия път не отговори, после изключи. Не отговаря и на есемесите ми.
— Хайде тогава да позвъним у тях. Ще видиш, че всичко е наред.
— Не е наред…
— Тогава нека проверим — каза Марина и я целуна.
Марта вдигна очи и се усмихна. Майка й винаги я взимаше на сериозно; винаги беше на онзи път без пътни знаци, наречен „юношество“. Майка й беше решението, което не дава решения, също като живота.
Гладът ги накара да се опомнят. Отделиха се от морето като земноводни, които протягат лапи към сушата и завладяват пространството, опознавайки умората от земната тежест, след като са се носили по теченията. Застанаха пред накацалия по хълмовете град с неговите лабиринти от криви улички, водещи кой знае накъде, може би право към небето. Тръгнаха напосоки по улиците зад старото пристанище. Струваше им се, че са попаднали в търбуха на някакво грамадно морско създание. Само когато погледнеш вътрешностите на един град, разбираш дали е жив — неговите стени и улици са мрежа от отношения, които го поддържат жив или разкриват тайните му болести. Градовете са като стихове, предпочитат някои поетични похвати, които отговарят на дълбоко скритата им душа. Милано е литора или умишлено премълчаване, обича потайните отклонения, казва „не съм грозен“, за да чуем „красив съм“, обича да го ухажваш, за да разбереш, че прилича на елегантна и малко суетна жена. Рим е хипербола със своя имперски разкош и с прекалено величествената си история, но когато осъзнаеш, че вече дори сам не си вярва, се влюбваш още повече в неговото императорско разочарование. Палермо е синестезия, хаотична смес от истории и усещания — там чуваш ароматите, помирисваш цветовете, докосваш историите. Генуа обаче е град оксиморон. Генуа обединява несъвместимото, красотата с разрухата, живота със смъртта. Ароматите на Апенините слизат, за да се смесят с тези, които долитат откъм морето, и с миризмите на живия град.