Изми си зъбите и плъзна език по тях, за да усети повърхността им. Прочете няколко стиха на Рембо, после изгаси лампата и вече се унасяше, когато старият му мобилен телефон оживя. Върху зеления фон на пукнатия дисплей се нижеха черни букви: „Утре на същото място. Трябва да ти кажа нещо важно. Моля те, чуй го не само с разума, но и със сърцето си. Обичам те. С.“
„Добре“, отговори той, но никой не можеше да види тревогата, пробягваща по пръстите му. От устата на жена „нещо важно“ означава обявяване на война. Страхът го накара неволно да премине в отбрана — не написа „и аз“ както обикновено (дори не му мина през ум да напише „обичам те“, това би било като да купи котка в чувал). Трудно заспа. Питаше се защо обичта, тъй проста в поезията, е толкова рискована и трудна в истинския живот. Сред мрака на нощта и собствените си мисли отправяше този въпрос към писателите, но не получи никакъв отговор и се почувства като Балзак, който към края на живота си потърсил помощ от единствения лекар, комуто вярвал — един от неговите литературни герои. И така умрял.
Същата нощ обгръщаше мислите на Маргарита като паяк, който тъче мрежа около жертвата си. Оставаха няколко часа до началото на учебната година. Чувстваше се като въжеиграч, увиснал на милион метри от земята. Без никаква предпазна мрежа.
Потънали подробности се надигаха като корали от бездната на нейната памет и всички бяха свързани с баща й. Паметта на жената не е в главата, а навсякъде в тялото. Душата и тялото й са по-единни и всяка телесна част помни най-вече кога е загубила дланта, която я гали, ръцете, които я повдигат, устните, които я целуват. Тя отново видя как се усмихна баща й, когато го попита защо в цирка винаги разпъват голямата мрежа.
— И акробатите губят равновесие. Но ако паднат, мрежата ги предпазва да не пострадат. Циркът е игра, Маргарита.
Но не и животът. Зад прозореца хората се движеха в мрака, сякаш всичко беше наред, но тя виждаше тълпа от въжеиграчи без предпазна мрежа върху крехките и преплетени нишки на живота.
Докато всичките й приятели подбираха с какво облекло да прикрият крехката броня на юношеството, Маргарита стоеше пред далеч по-тежък избор, защото вече нямаше броня. Болката я беше разголила, а никой не може да се покаже така пред хората. Не и през първия ден в новото училище.
Когато влезе в стаята, без да чука, привлечена от светлата ивица под вратата, Елеонора видя в бледата електрическа светлина голото и неподвижно тяло на Маргарита, застанала насред стаята.
Майката се приближи и щом я забеляза, Маргарита протегна ръце.
Да я отблъсне.
2
5000.
1000.
5.
Той изписа числата, без да изрече дума, после седна зад катедрата и огледа учениците един по един, сякаш мълчанието можеше да разкрие истинските им лица.
Разгърна дневника и зачете имената с подчертана тържественост.
След всяко име изчакваше и поглеждаше кой по-плахо или по-дръзко — в зависимост от това коя маска му се струва по-безопасна — вдига ръка или промърморва някакво що-годе убедително потвърждение за присъствието си. Гледаше ги в очите, без да си дава сметка, че така само засилва и бездруго неудържимия им страх. Не искаше това да е обичайната проверка в учебен час, който скоро щеше да свърши и да потъне в забрава. Между тия стени се чувстваше непобедим, можеше да изпълни пространството с образи, излезли от страниците, и да ги увлече в диалог с тези деца, които за него също бяха по-скоро образи, отколкото истински личности. Сравняваше ги с познати персонажи от книгите: момчето с детско лице приличаше на Оливър Туист, момичето с червените бузи сякаш бе излязло от „Алиса в Страната на чудесата“, а другото с наведената глава и плахия поглед, му напомняше Навзикая.
След края на страховитото песнопение от имена и погледи той каза:
— Отсега нататък, когато правя проверка, всеки от вас ще отговаря „Adsum!“. А ако някой отсъства, другите ще казват „Abest!“
— Защо на английски? — попита едно наперено момче с буйна руса коса.
— Това е латински! О, глупави създания, що за невежество би оскърбило вас — отвърна учителят с цитат от Данте.