— Джулио!
Викът изненада и нея. Гласът й изпълни цялата улица, като че бе извикала във фуния. Той се обърна с изражение, каквото навярно е имал Орфей, когато се е обърнал да погледне Евридика. Хвърли един сетен поглед към момчето, което се вмъкна в една пресечка и изчезна завинаги в корема на града. Той, точно той, царят на самоцелната кражба, вълшебникът на бунтовния жест, бе преметнат и заблуден от едно хлапе. Почувства се победен, неуверен, застинал върху опънатата нишка между тичащото момче с портфейла и момичето, което бе избягало с него. Маргарита спря и се прегъна напред с ръце на коленете. Джулио стоеше, гледаше я и се питаше на какво се е подчинил — той, който винаги сам решаваше какво да направи. Бе спрял. Защото тя се нуждаеше от защита, а всичко останало можеше да върви по дяволите.
Маргарита бавно тръгна напред, сякаш подбираше къде да стъпи върху тази невидима нишка, която ги свързваше, и Джулио вървеше насреща й по същата нишка. Вратите и прозорците на уличката гледаха безмълвно спектакъла. Полъх откъм морето разклати нишката, двамата залитнаха, но се достигнаха и той я грабна в обятията си.
— Извинявай, че не умея да спазвам обещанията си.
— Какви обещания?
— Да не те оставям сама.
Прегръдката даваше равновесие на тази трептяща нишка — знак, че обичта означава да спреш дори когато животът ти крещи да бягаш.
Маргарита го прегърна с всичка сила и зарови лице в рамото му, както правят децата.
Джулио я стисна още по-здраво, питайки се кой кого прегръща, кой дава и кой получава. В прегръдката идва момент, в който границата изчезва, и когато това се случва за пръв път, някои го наричат любов.
— Това сме аз и татко.
В долния десен ъгъл на листа имаше къща и на нейния покрив стоеше висок мъж, докосващ с глава небето, тъй че къщата сякаш пропадаше под теглото му.
— Колко е хубаво… — каза неуверено Елеонора. — Но къде си ти?
Андреа посочи едно червено петно върху гърдите на баща си. Елеонора го бе помислила за случайна грешка или за кърпичка в нагръдния джоб на мъжа, но децата не се интересуват от кърпички, дори и в рисунките.
— Това червено петно?
— Не е петно, мамо. Това е сърцето.
— А ти?
— Аз съм сърцето на татко.
Елеонора го хвана за ръката и прехапа устни. Следобедната светлина вече не бе тъй силна, както преди няколко седмици и есенните сенки бавно се връщаха по местата си. Докато вървяха към къщи, Андреа продължаваше да разказва какво е правил в детската градина.
— Знаеш ли, мамо, днес се скрих в банята.
— На криеница ли си играхте?
— Не. Заради страхта.
— И от какво се страхуваше?
— Винаги се крия там от страхта.
— Но от какво се страхуваше?
— Ти не се ли криеш от страхта, мамо?
— Андреа, не се казва страхта, а само страх.
— Не, не беше само страх, а страхта.
— От какво?
— Не знам, една такава страх…
— Каква?
— Много страшна страх.
— И как успя да излезеш от банята?
— Мислех си, че идваш да ме вземеш. Ти винаги идваш да ме вземеш, нали, мамо?
— Винаги.
Елеонора спря. Наведе се. Прегърна го.
С тази прегръдка му обещаваше нещо, което би искала да му даде завинаги. В началото на живота е съсредоточено всичко, от което имаме нужда, а после дълго време търсим онова, което вече сме имали. А ако не сме го имали или сме го загубили, тогава идва страхта.
Ключът се завъртя в ключалката точно когато телефонът иззвъня. Елеонора се втурна натам, без дори да затвори вратата, но точно когато се канеше да грабне слушалката, апаратът отново млъкна.
— Маргарита! — възкликна Елеонора. — Защо не ми отговори, мила?
— Мита! Къде си? — изписка Андреа.
Тишината тегнеше навсякъде из къщата. Маргарита я нямаше. Елеонора тръгна към стаята на дъщеря си — беше празна. Пак я повика и пак никой не отговори. Андреа имитираше майка си и тишината закънтя още по-силно. Елеонора набра мобилния й телефон, но той беше изключен. Написа й съобщение — питаше къде е и я молеше да се обади час по-скоро. Андреа потърси Маргарита в банята, като си мислеше, че може и тя да се крие там. Нямаше я.