Перла в мидата

— Не сме погледнали във вашия гардероб, мамо. Мита се крие там от страхта — каза той.

Отидоха в спалнята и отвориха гардероба, но той бе празен като безплодна утроба.

Елеонора позвъни на майка си и попита дали Маргарита не е там, но не добави нищо повече, за да не я тревожи, и дори се престори, че изведнъж се сеща как Маргарита казала, че ще ходи на гости у приятелка.

Телефонът иззвъня.

— Там ли е Маргарита?

— Няма я. Кой се обажда?

— Марта… тя добре ли е?

— Защо да е зле?

— Не, не, нищо… Днес в училище не се чувстваше много добре… — излъга Марта, опитвайки се да защити тайната, която сама не знаеше.

— Какво й беше? Не ми е казала нищо!

Марта мълчеше и не знаеше какво да прави.

— Марта? Мога ли да знам какво се е случило?

— Днес Маргарита не дойде на училище — призна Марта.

— Какво? Къде е била? — попита Елеонора по-скоро себе си, отколкото момичето.

Остави слушалката, без да дочака отговор, и невидима ръка стисна главата й. Искаше да се скрие някъде — това бе ръката на страха. На страхта.

Отново изтича в стаята на Маргарита. На бюрото имаше отворена книга, която не бе забелязала досега.

Думите бяха подчертани решително с цветен молив.

Тебе съветвам пък мъдро, дано да ми чуеш съвета: двайсет гребци нагласи върху най-издръжливия кораб, бързай тогава да дириш баща си, отдавна изчезнал. Все ще дочуеш за него от смъртен или от мълвата — тя е вестител на Зевса и шепне словата му вредом. Чуеш ли там, че е жив твоят татко, че той се завръща, на тебе, възраст момчешка надрасъл, детински игри не приличат. Имай за другото грижа ти сам и помни що ти рекох. Тъй му богиня Атина издума и бързо изчезна — вън излетя като птица незрима, на него пък вдъхна сила и смелост в гърдите и той за баща си обичен още по-ясно си спомни.

Тя затвори книгата и се вгледа в корицата на „Одисея“, където върху един мъж, вързан за мачтата на кораб, връхлиташе граблива птица с лице на жена. Сирена.

Опита се да се свърже с мъжа си, но телефонът му беше изключен.

Разбира се, Маргарита ще се върне, залутала се е на някоя безцелна разходка по улиците или зяпа витрините. Не знаеше какво да прави. Да я търси? Но къде? Ами Андреа? Може би щеше да е най-добре да го заведе при майка си.

Да, така щеше да направи, искаше да му спести нови травми. Какво ли щеше да стане с това дете, както бе тръгнало?

— Андреа — каза тя, мъчейки се да прикрие тревогата си, — ще те заведа при баба. Имам работа. Отивам при Маргарита и после ще дойдем заедно да те вземем.

— Може ли да си взема листовете и моливите.

— Да.

— Мамо, кога ще ми купиш кутия с всички цветове?

— Друг път — каза разсеяно Елеонора.

Тя взе чантата, която бе оставила на масата в кухнята, и посегна към паничката, където държаха ключовете, но тези от колата не бяха там. Разрови се из чантата, но и там не ги намери. Къде ги беше оставила? Започна да търси, но ги нямаше никъде. Спомни си къде мъжът й държеше резервните, взе ги и слезе в гаража с Андреа. Но също като гардероба гаражът бе празен.

— Татко се е върнал! Той я е взел! — каза Андреа на майка си, която бе застинала като статуя.

Тя взе телефона и натисна бутона за бързо повикване на съпруга си. Изключено. Маргарита. Изключено. Оставаше само един — този на майка й. Не го натисна. Отново се качиха горе. Андреа мълчеше, заразен от страха, който излъчваха очите и тялото на майка му.

— Върви да рисуваш, Андреа.

— Ще нарисувам страхта.

— Добре, нарисувай я — отвърна машинално Елеонора.

Детето изчезна.

Елеонора се отпусна на един стол, закри очите си с длан и заплака тихо, за да не я чуе детето. Сама със сълзите на тези, които са загубили всичко.

Потърси в указателя номера на Марина. Само жена може да помогне на друга отчаяна жена, само която има съпруг, знае какво означава да бъдеш изоставена, само която е носила в утробата си дете, знае какво означава да разбереш, че е в опасност.