— Нямам шофьорска книжка, а за документите не ми пука, но останах без никакви пари. Всичко ми беше в портфейла.
— На мен ми останаха пет евро.
— Е, значи можем да бъдем спокойни…
Влязоха в един бар и поискаха две чаши вода — тичането ги бе изтощило. Размениха си усмивки, докато пиеха: водата бе елементът, който най-много приличаше на тях в този момент. Два водородни атома и един атом кислород, всеки от тях даваше на другия онова, от което се нуждае. Два невидими елемента сами по себе си, но заедно даваха живот на най-плодотворната любовна история във вселената.
— Едно евро — каза барманът.
— За две чаши вода? — възмути се Джулио.
— Водата да не е без пари? — отвърна барманът.
Джулио хвана ръката на Маргарита, направи й знак с очи и двамата побегнаха, преследвани от порой ругатни.
Сами не разбраха как се озоваха до колата. Морето се появи, покрито с люспи от следобедна светлина; спряха да вдъхнат чистия въздух откъм пристанището и се разсмяха.
— Качвал ли си се някога на платноходка?
— Никога.
Някакъв просяк с почерняла от мръсотия кожа се приближи и помоли да му дадат нещо за ядене. Джулио не му обърна внимание. Маргарита бръкна в джоба си, извади петте евро и му ги подаде. Просякът се усмихна и благодари поне десет пъти, преди да си тръгне с моряшкото пожелание за късмет — да плават по вятъра, ако искат да стигнат в пристанището живи и здрави.
— Да не си полудяла? Това ни бяха последните пари!
— Но той е сам… — отговори Маргарита с обезоръжаващ поглед.
— А ние какво да правим?
— Ние сме двама… Може да направим като него.
— Права си! Като Алекс Супертрамп. Изгаря парите и живее само с това, което му дават природата и хората. Браво, Маргарита. Бързо се учиш…
Маргарита се засмя и тъкмо пристъпваше по-близо до Джулио, когато нещо се потърка в голите й глезени. Тя подскочи.
Джулио избухна в смях — сцената се повтаряше.
— Котките на Генуа имат слабост към теб!
Маргарита се наведе да погали котката, която имаше гъста рижа козина и блестящи зелени очи.
— Имах едно коте преди години. Казваше се Лисан…
— Защо?
— Чел ли си „Малкият принц“?
— И ти ли? Не мога да я понасям тази книга… Маргарита стана сериозна. Джулио каза:
— Може би котките те търсят, защото си приличате. Имате еднакви очи.
Тя се усмихна и закри устата си с длан. Можеше да му прости дори това, че не харесва любимата й книга.
Продължиха пътуването без нито едно евро, изпълнени с тревога и неизвестност. Но силни като водата.
Пътят отново се разстилаше пред тях. Джулио търсеше знаци за шосе А12 към Сестри Леванте, а Маргарита се бореше със страха.
— Видя ли?
— Какво?
— Онзи хълм с белите камъни…
Маргарита се обърна накъдето сочеше Джулио и видя гора от дървета, смесена с гора от камък.
— Какво е това?
— Хълм гробище. Харесвам гробищата, те са единствените места, освен покривите, където никой не ми досажда…
— Не харесваш „Малкият принц“, но харесваш гробищата! И после аз съм била трудна… — каза Маргарита, имитирайки гласа на Джулио, който се засмя.
— Чела ли си „Антология Спун Ривър“?
Маргарита поклати глава.
— Не. Какво представлява?
— Книга със стихове на един американец. Всяко стихотворение е въображаем надгробен камък и разказва за нечий живот. Де Андре взел няколко и ги направил на песни.
Маргарита мълчаливо слушаше възгледите на Джулио. Какво ли виждаха тези прозрачни и студени очи?
— Искаш да го разгледаш? — попита тя.
— Съгласна ли си?
— Аз се страхувам от гробища. Но ако ти се иска…
— Само малко… Всъщност е като аквариума, само че под земята, а не под водата…
— Ммм… Стига приказки. Да вървим! — каза тя, победена от любопитството.
Джулио подкара към отрупания с камъни хълм. В подножието имаше пресъхнало речно корито. Стори му се, че вижда гробището на Спун Ривър. В тази книга бе намерил всичко, което трябва да се знае за смъртта, а следователно и за живота. Много пъти се бе питал какъв ще бъде неговият надгробен надпис, с какво ще го запомнят, какъв е смисълът на живота му. В паметта му нахлуха погребаните герои от стиховете на Едгар Лий Мастърс — онези, които обичаше най-много, като стари приятели: момчето умряло в деня, когато избягало от училище, и онова, другото, което можело да казва само истината. После човекът със слабо сърце, за когото пееше Де Андре. Тъжно му беше за него: умрял, целувайки Мери, която не можела да разкрие никому колко смъртоносна е била първата й целувка. Чувстваше се близък до Хенри, неуспешна комбинация от майка и баща; до Мария, която знаела тайната на свободата; и най-вече до клетия Джордж Грей, неуспял в житейското плаване, защото от страх криел обичта и болката.