Докато се бе унесъл в тези мисли, пътят го отнесе до паркинга на монументалното генуезко гробище „Сталиено“.
Двамата още не знаеха, че това място не е гробище като всички останали, не можеха да знаят, че мъртвите не са под земята, а над нея, и то от камък. Забелязаха го малко по-късно. Гробището не беше обичайното гъмжило от плочи с грозни черно-бели портрети, а тълпа от прашни статуи. Над всеки гроб се издигаше статуя и дългите колонади приличаха на салони, където духовете на мъртвите, преобразени в гранит и мрамор, се събираха да си побъбрят със съседи и минувачи.
Джулио бе поразен от тази вкаменена тълпа. Маргарита се притискаше до него, докато някакъв незнаен инстинкт го водеше по алеите. Всяка статуя беше каменен разказ, представящ мъртвеца не застинал за вечността, а в най-хубавия му миг, откраднат от жестоката прегръдка на смъртта. На Джулио му се доплака, сякаш бе открил загубените си близки. В тази смес от статуи, думи, дати, истории ставаше толкова ясно за какво живеят и умират мъжете и жените.
Едно дете бягаше от две хищни ръце, които излизаха от земята и го канеха да си поиграят в мрака — сякаш само пет години след раждането самата земя се бе разкаяна, че му е дала живот. Малко по-нататък ангел със скръстени ръце гледаше строго, почти сърдито. Може би завиждаше на съдбата на погребания под него човек и се чувстваше изморен от безсмъртието, което го принуждаваше да вижда толкова много болка. Ангелът сякаш си мислеше, че смъртта е подарък за хората — само който знае как да умре, знае и как да живее.
Джулио обикаляше между статуите на мъртвите, както някога Одисей призовал покойниците, за да узнае съдбата си. Маргарита бе спряла да погледа едно каменно момиче, седнало на собствения си гроб с куче на коленете — верен спътник в живота и страж в смъртта. Момичето приличаше малко на нея — с дълга коса, преметната над едното рамо, и застинал каменен поглед. Малко по-нататък друго момиче плачеше над съдбата си. Беше приведено напред, с ръце пред лицето, но не се виждаха нито ръцете, нито лицето, защото буйният водопад от коса ги закриваше. Кой знае какви истории се таяха в тъгата на едната и отчаянието на другата — нейни връстнички отпреди век.
— Защо ти харесват гробищата?
— Всъщност харесвам не точно тях, а покоя и историите на мъртвите… — каза Джулио.
— По-точно?
— Можеш да ги попиташ какво биха променили, ако можеха, какво биха запазили, за кого са живели. С две думи, дали са имали живот като на кино… Кой е любимият ти филм?
— „Закуска в Тифани“.
— Не съм го гледал.
— Така си и мислех… — усмихна се Маргарита и след кратко мълчание попита: — Често ли мислиш за смъртта?
Джулио не отговори. Спря пред статуята на гола млада жена с едра жизнена гръд, макар и от камък, и приведена напред глава, чиято коса сякаш още усещаше ласката на вятъра. Един мъж подкрепяше брадичката й със здрава ръка, опитвайки се да я върне към живота със сетна целувка. Това бе гробът на момиче от благородно семейство, загинало при автомобилна катастрофа през 1909 година. Джулио гледаше косата и си я представяше разпиляна сред морската светлина. Помисли си колко красива и пълна с живот е била, летейки с автомобила на своя богат и чаровен съпруг. Дори и приятелките й сигурно са почервенявали от завист, гледайки как минава.
— Не знам… Всъщност на такива места мисля не толкова за смъртта, колкото за живота и започвам да вярвам, че може да бъде красив. Искам да му се насладя, да усетя и вкуса му, да не губя нито минута. Може би така можем да спрем смъртта.
— Баба ми казва, че след смъртта има Бог.
— Ти вярваш ли?
— Не знам… Знам, че баба говори с него.
— И какво му казва?
— Всичко.
— А той?