— Слуша. Тя казва, че предпочита да я слуша и това й стига.
— Върви, че го разбери тоя Бог… И освен това, извинявай, не би ли трябвало да знае всичко? Какво толкова има да слуша?
— Баба ми казва, че е както когато баща слуша сина си, който е направил нещо съвсем обикновено — изкопал е дупка, намерил е капачка или копче, счупил е играчка — и разказва всичко в най-малки подробности. А бащата стои, слуша и тази история става важна, вече няма да бъде забравена, става по-красива и истинска, след като я е чул.
— Ако Бог е баща, жал ми е за него като за истинските бащи… Погледни наоколо… Толкова много болка. Толкова тишина — каза Джулио, сочейки тълпата от камък и тъга.
— Тя винаги казва, че прекалено много обвиняваме Бог за неща, които са само по наша вина, но нямаме смелостта да си признаем. Твърди, че когато Бог не ни помага, трябва ние да му помогнем.
— Аха. И как?
— Баба прави хубави неща за другите: сладкиши, пуловери, шалове, ястия… Отделя ти време, слуша те, усмихва се… Казва, че се моли за теб.
— Трябва да ме запознаеш с нея.
— Ще ти хареса. И още повече ще ти харесат сладкишите й.
Мирисът на кипарисите, протегнати като ръце към небето, се смесваше с този на лишеите върху сухия камък, на цветята във вазите и лекия дъх на мухъл откъм влажния прах, полепнал по статуите.
— Аз не искам статуя — каза Маргарита.
— А какво?
— Леха, където да засадят семе. Така след години от семето ще израсне едно дърво като онова, което видяхме край магистралата, неговите корени ще се хранят от моята земя и всички ще виждат живота, а не смъртта.
— Как ти хрумват подобни неща?
— Нали сам каза, че тия места те карат най-много да обичаш живота…
Джулио мълчеше. За толкова кратко време бе разкрил пред нея нещата, които го караха да се чувства неспособен за разговори с нормалните хора. Сега благодарение на Маргарита откриваше, че тези неща не само не са глупости, но дори могат да имат някакъв смисъл и някой да ги приеме.
На излизане Джулио се задържа при гроба на Фабрицио де Андре. Досега не знаеше, че е там. Седна пред него. Ако знаеше как, би се помолил. Ограничи се да му благодари, сякаш покойникът можеше да го чуе.
— Взела е колата — повтаряше Елеонора с изкривено от страх лице.
— Как го е направила? — попита Марина.
— Сигурно е избягала с някого. Представяш ли си какво може да й се случи… не знам какво да правя.
— Засега да съобщим за кражбата в полицията, така има надежда да я открият.
— Детето ми, детето ми…
— Ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Марина я прегърна през рамото.
Елеонора избухна в сълзи.
— Всичко обърках. Всичко провалих. Цял живот тичам, за да крепя всичко. Не помогна. Загубих съпруга си, дъщеря си… Какво ми остава? — хълцаше отчаяно тя.
— Елеонора, погледни ме — каза Марина.
Тя бавно вдигна глава.
— Сега дъщеря ти се нуждае от теб. Всичко останало не съществува.
— Не знам какво да правя…
Замълчаха.
— Ти не си сама — каза Марина и я прегърна. После добави: — А сега да вървим да се обадим в полицията.
Проснат на леглото, учителят гледаше тавана и изведнъж откри, че мисли за Маргарита. Отсъствието й от училище след онзи разговор го притесняваше. Кой знае какво ставаше в главицата на това момиче. Книгите могат да бъдат опасни за сърцето и ума на едно четиринайсетгодишно дете. Трябваше да е по-внимателен. Това момиче напълно се идентифицираше с Телемах и смяташе, че нищо не се е променило за толкова векове: всички сме деца, които очакват завръщането на баща си и трябва да намерят смелост да го потърсят, ако не се върне сам.
Някой позвъни на вратата. Учителят надникна през шпионката и видя заплашителния профил на госпожа Елвира, която изглеждаше още по-страшна, гледана през миниатюрната дупчица.
Той затаи дъх и се престори, че не си е у дома.
— Учителю, знам, че си вътре. Слушай, имам писмо за теб. Стела ми го даде, но заръча да ти го дам, след като си отиде.
Жената размаха писмото пред носа си. Разобличеният учител отвори вратата.
— Колко е хубаво това момиче! Какви очи, каква елегантност! Напомня ми каква бях на млади години… Всички се обръщаха да ме гледат! Всички! Откъде я намери! И писма ти пише… Не ви разбирам вас, младите. Какво чакаш, от лотарията ли да спечелиш, или архангел Гавраил лично да ти каже, че тя е най-подходяща за теб?