Учителят се усмихна. Не можеше да си представи Елвира стройна и съблазнителна. Той взе писмото и благодари на госпожата, която си тръгна, продължавайки да мърмори за доброто старо време.
Учителю,
Прости ми, че тъй неловко се ровя в сърцето ти. Извинявай, ако те наранявам с начина, по който те обичам, но искам да извлека най-доброто от теб. Вчера прелиствах една книга и срещнах думи, които ми напомниха за теб: „Четох много, но от книгите получаваш нещо само когато умееш да вложиш и нещо свое в прочетеното. Искам да кажа, че четеш книгата истински само когато и тя те чете, само когато подхождаш към думите с готовност да нараняваш и да бъдеш наранен от болката на четенето, да убедиш и да бъдеш убеден, а после, обогатен от откритото съкровище, да го използваш, за да изградиш нещо в живота и в сърцето си. Един ден си дадох сметка, че в действителност не влагах нищо в своето четене. Четях като човек, който е попаднал в чужд град и за да убие време, се укрива в първия попаднал музей да зяпа с безразличие експонатите. Четях от чувство за дълг: излязла е нова книга, всички говорят за нея, трябва да я прочета; този класик още не съм го чел, следователно културата ми е непълна и чувствам необходимост да попълня пропуска, трябва да го прочета“.
Ти никога не прие да нараняваш и да бъдеш наранен в четенето. Книги няма да ти липсват никога, но ти липсва нещо друго, което е и в книгите. Нямаш смелост да стигнеш до сърцето и да видиш какво има вътре. Книгите или те водят дотам, или са безполезен навик, който, вместо да стопли морето от лед в сърцето ти, го прави още по-кораво.
Преди няколко месеца, когато се затворих в себе си заради онова, което стана с родителите ми. Ти стоеше до мен, защото се бях загубила незнайно къде. С кураж и постоянство ме изтегли отново към „нас двамата“, към нашето общо сърце. Прояви мъжка сила — силата, която виждам в теб, когато нещо е въпрос на живот и смърт. Ти имаш смелост и енергия, когато си наумиш да изграждаш…
Но когато аз те моля да градим ден след ден, ставаш крехък, губиш се в развалините на онова, което сам си създал и което унищожаваш незабавно поради страх, че къщата ще те задуши. Ти си огледало на собствената си непоследователност, противоречивост и крехкост.
За децата в училище, за приятелите ти си велик, бронята ти от думи блести под слънцето на живота като доспехи на рицар. Но аз виждам отвъд тази броня и за мен ти си едно безкрайно уязвимо момче…
Когато ти го казвам или те изправям пред собствената ти непоследователност, ти бягаш, мислейки, че съм лоша, а всъщност аз те обичам най-много, защото виждам всичко в теб и го обичам. Искам да извлека най-доброто.
Знаеш ли какъв е цветът на фламингото? Розов, ще кажеш. Не, тези птици са бели. Стават розови, след като ядат водораслите на някое недостъпно езеро, което избират, защото там никой не може да ги безпокои. Те мигрират и се хранят с това, което никой друг не яде. Тези гниещи водорасли съдържат желязо, което оцветява перата им. И знаеш ли защо? Заради любовта. Когато станат розови, те се привличат взаимно и се чифтосват. Превръщат в живот дори и най-гнилото нещо, наистина дори и него. Такава е истинската любов. Не крие нищо, а се преобразява.
Когато на улицата видиш някой да се спъне и падне, ако си далеч, избива те на смях. Но ако се приближиш и видиш изкривеното от болка лице на човека, който не може да стане, спираш да се смееш и ти се доплаква.
Сцената е една и съща, ти си един и същ, човекът е един и същ. Промяната е само в разстоянието.
Ти не искаш другите да виждат твоята уязвимост. Боиш се, че ще ти се присмеят. Но ти убягва едно: аз те виждам отблизо. Аз те избрах. Обичам те. Искам да живея с теб. Някой е казал, че „обичам те“ означава „хубаво е, че съществуваш такъв, какъвто си, а ако не съществуваше, бих те пресъздал точно такъв, с всичките ти недостатъци“. Любовта е свързана с емоциите до един определен момент, любовта е сътворена от воля, от избор и затова трябва да бъде груба, трудна, за да е истинска. Може би не усещаш, че аз съм на твоя страна, че се бия заедно с теб. Аз съм душата на твоите страхове и съмнения. Те ме засягат. Поведи ме в своите битки, накарай ме да ги почувствам и видя — само с теб ще имам смелостта да ти кажа каквото трябва да чуеш. Аз не съм твой враг, а твоята сила. Желая да го разбереш. Сам решавай дали искаш да виждам отблизо твоите слабости, или ще продължиш да ги криеш дори от мен и да ме държиш на разстояние с надеждата, че така ще станат приемливи не само за мен, но и за теб самия. Аз съществувам, за да те накарам да ги приемеш, защото ги обичам. Не държа непременно да бъда щастлива, предпочитам живота с неговите сенки. Щастието е чиста глупост, ако не се научиш да живееш.