Маргарита го последва стремително. Плуваха в течния залез.
Джулио спря. Главата му стърчеше над повърхността като самотен камък. Маргарита не забеляза и се блъсна в него. Спря изплашена, но като зърна смаяното му лице, избухна в смях, а след нея и той. Бяха надълбоко, а когато се смееш, неизбежно потъваш — незнайно защо, смехът и плуването са несъвместими…
Без да усетят, те се подкрепиха взаимно и телата им се преплетоха, разделени единствено от водата, която ги държеше на повърхността. Смееха се и трепереха. Като онези австралийски аборигени, които се смеят и треперят едновременно, когато си мислят, че виждат Бог. После спряха да се смеят и продължиха да треперят, докато слънцето висеше между небето и преизподнята, а по хоризонта пламтяха златни мъгли.
Гледаха се, движейки само краката си, хванати за спасителен пояс от собствените им ръце. Не казваха нищо, оставяха да говорят очите и ръцете. Последните слънчеви трепети стихнаха под водата, оставаше само един огнен език, който изчезваше, щом вълните се надигнеха малко повече.
Когато слънцето се скри напълно, двамата вече не се бояха толкова, че лицата им са тъй близо едно до друго. Маргарита затвори очи. И тъмнината укри със спокойната си тишина тази горчиво-сладка целувка. Дъхът им се смеси и двамата усетиха как една част от тях излиза наяве, най-скритата и дълбока част, стаята, където никой не може да стигне, ако не му позволиш, седмата стая.
И още се целуваха, когато звездите литнаха в небето, и всеки вдишваше дъха на другия, като че до този момент бяха използвали само единия си бял дроб. Когато за миг се отдръпваха, искаха да си изкрещят: „Липсваш ми!“ А когато устните се събираха пак: „Колко ми липсваше!“ Как може да ни липсва това, което никога не сме имали? Какво ни липсва наистина — другият или част от самите нас? Или имаме нужда някой да ни подари онази част от нас, която ни липсва?
Никой не знае тези неща.
— Къде си… къде си…
Така повтаряше Елеонора, облегната на прозореца, питайки звездите, които със сигурност биха могли да открият Маргарита, а може би дори и съпруга й. Нямаше отговор.
Марина се приближи до нея.
— Ето ти лайка.
— Благодаря — каза тя и погледна спокойните й очи.
Тук-там редки минувачи все още спираха да си побъбрят както през лятото — чуваха се гласовете им, а понякога и по две-три ясни думи, когато колите отминаваха. Късчета от разговори, които правеха нощта не тъй анонимна и самотата не тъй печална.
— Как живееш с тия пет деца?
— Как бих живяла без тях… — усмихна се Марина.
— Толкова много притеснения, тревоги, болки…
— Не знам, Елеонора. Идва момент, когато си даваш сметка, че си участвала в нещо далеч по-голямо. Не ти си създала живота, макар да си го носила. Малко по малко разбрах, че да го носиш означава, че ти е поверен. Това ми дава голямо спокойствие. И после… нямаш представа как те зарежда обичта на пет деца…
— Ами ако съпругът ти си отиде?
— Имаше момент, когато аз исках да си тръгна…
— Ти?
— Да. Бях уморена, чувствах се сама.
— И после?
— Чувствах се сама, но в крайна сметка навярно не бях. Поговорих с него, той купи два самолетни билета и след няколко дни заминахме за Ню Йорк. Останахме една седмица. Никога не бях ходила там и той ме разведе по местата, които е посетил като младеж през лятото след матурата.
— Ами децата?
— Изпратихме ги при приятели и роднини…
— Прилича на филм…
— Нещата се случват във филмите, защото някой ги върши в реалността.
— И как беше да се озовете сами?
— Странно отначало, но постепенно почнахме да откриваме нещо познато и все пак ново. Той се отнасяше с мен като с дете и кралица. Аз бях скептична обаче, беше ме страх, че после всичко ще стане както преди. Тогава един ден той ме заведе на Кони Айланд, качи ме на виенското колело, свали ми пръстена и попита: „Марина, майко на нашите пет прекрасни деца (повече твоя, отколкото моя заслуга), желаеш ли да вземеш този малък мъж в радост и скръб, в добро и зло, докато смъртта ни раздели?“ А аз си помислих за всичко, което бяхме преживели заедно — за ухажването, когато ме следваше като сянка, за да разменим две думи на спокойствие, за мръсните пелени, за безсънните нощи, за смеха и сълзите, за завоеванията като първата къща, за пораженията като онова време, когато той трябваше да работи и нощем, за да изкара по някоя лира в повече, за разменените четки за зъби, за топлината под завивките, за прелеста на снимките от сватбата, за първите бръчки… Припомних си всичко това и разбрах, че не бих променила нищо, нито една запетая от този живот, дори ако се върнат всичките болки. Иначе какво щях да бъда? Щях да изчезна, отнесена от нещо като анорексия на битието. И затова казах: „Да… докато смъртта ни раздели и дори след това.“ Той се засмя, после заплака. Аз заплаках, след това се засмях. После той добави: „Без теб щях да знам толкова малко за себе си… Благодаря ти.“