— Махай се! — изкрещя той отново към Маргарита.
Тя побягна към светлините на пътя с викове:
— Помощ! Помощ!
Но никой не ги чуваше.
Момчето със счупения нос я настигна и я зашлеви с такава сила, че я зашемети.
Тя се опита да изкрещи, но от гърлото й излетя само приглушен стон.
Маргарита усети захапването на ужаса — не на страха, а на ужаса, сякаш бясно куче опираше нос в душата й. Момчето я сграбчи за косата и я повали. Тя опита да се съпротивлява, но болката в главата я караше да се движи като парцалена кукла. Почувства как се напишква и заплака неудържимо. Момчето избърса със свободната ръка кръвта от лицето си, после се помъчи да притисне Маргарита към земята и пъхна ръка между краката й. Къде беше Джулио?
Маргарита риташе и без сама да осъзнава, надаваше дрезгави писъци, опитвайки се да удари нападателя по лицето, наранено от Джулио. Вече не усещаше нищо, не намираше разлика между нощта и звяра. Небето беше застинало и далечно.
— Татко!
Викът разкъса гърлото на Маргарита и полетя в равнодушното мълчание на нощта.
— Дядо имаше ли мустаци?
Андреа вече се бе пъхнал под завивките, а баба му го галеше по челото.
— Да.
— Ами брада?
— Не.
— А коса имаше ли?
— Първо да, после не.
— И защо?
— Защото когато човек остарява, косата му пада.
— Но ти имаш — каза Андреа и докосна посребрената коса на баба Тереза.
— Пада само на мъжете.
— И защо?
— Защото пак стават дечурлига.
— Защо пак стават дечурлига?
— Защото когато се раждат, и дечурлигата нямат коса, или имат съвсем малко.
— И аз ли? — попита Андреа и опипа главата си, сякаш се боеше, че косата му изведнъж е изчезнала.
— И ти имаше съвсем мънинко, да.
— А защо мъжете стават пак като малки деца?
— Защото само който пак стане мъничък, може да отиде на небето.
— А какво правят хората на небето?
— Пеят, танцуват, рисуват, играят.
— Значи аз вече съм на небето.
— Пиленцето ми!
— А ти няма ли да станеш мънинка?
— Ще стана.
— И ще отидеш на небето с коса?
— Да.
— А защо?
— Защото за жените е различно. Не им пада косата… Само побелява…
— И защо?
— Защото жените винаги трябва да бъдат хубави, хубави като кукли.
— А защо твоята е малко сива, малко бяла и малко синя?
— Твоите въпроси край нямат, нали? — Тя го погали по бузата. — Защото най-красивите раковини имат такъв цвят.
— Ти и така си красива, бабо.
— Ох, миличкият ми!
— А защо Мита днес не се прибра?
— Не знам. Може би е отишла при татко ви.
— При татко?
— Така мисля.
— Значи ще се приберат заедно!
— Да.
— Но защо татко си тръгна?
— Не знам, Андреа.
— Ти винаги знаеш всичко, бабо, защо не знаеш това?
— Има и неща, които не знам. Но истина ти казвам: всичко ще бъде наред. А сега спи вече, късно е.
— Не ми каза нищо за дядо Пиетро. Говореше ли малко странно, като теб?
Тереза се усмихна и в знак на отрицание вдигна очи към тавана.
— Неее… Но по това време дядо ти Пиетро винаги си казваше молитвата.
— А ти?
— И аз с него. Искаш ли заедно да се помолим на Исус?
— Да… Исусе, който си тук и там. Не знам как можеш да си тук вътре, но баба така казва и аз й вярвам, затова говоря понякога с теб, когато не разговарям с друг. Върни Мита и татко у дома. Поговори с тях и им напомни, че ги чакам. Така ще си дойдат и ще бъдем винаги заедно, и пак ще ходим на кино, и ще ядем плюканки, и ще се смеем, и ще играем футбол, и ще се качваме в къщичката на дървото, и ще строим пясъчни замъци, и после ще ги събаряме, и ще пием кока-кола, и ще правим сапунени мехури, и смешни звуци, и ще отваряме подаръци, и ще хвърляме книжни самолетчета от балкона, и всичко каквото си искаме. И ако не забравиш, донеси ми кутия с всички цветове…
— Амин!
— Какво означава това?
— Че всичко, което каза, е хубаво и трябва да се случи.
— Амин! — повтори Андреа.
— Сега спи, миличък — каза старицата, плъзна ръка над очите му и нежно ги затвори, а той се отпусна в тъмнината и покоя на нощта.