Баба Тереза запя със затворени очи; сбръчканите й крехки ръце галеха ръчичките на Андреа, разбуждайки видения на изгорени от пек полета, нагорещени камъни, напръскани с вода подове, за да прогонят горещия вятър, оскъдна сянка под черниците на селските баби и дядовци, безброй погачи в домашната фурна, синьо и сухо небе, жълти цветя, щурци, цикади и безкрайна бедност под звездите и край огъня.
Андреа заспа, унесен от мелодията. Къде бяха останали простичките приспивни песни? Кой ли ги помнеше още? Дори градът навън стихна, като че бе чул песента. Сякаш изпитваше носталгия по земята, която беше покрил със сгради, асфалт и светлини. Детето се размърда в съня си, а бабата плачеше за болката на това дете, на дъщеря си, на внучката си и ако можеше, би дала кръвта си, за да бъде всичко наред. Плачеше и за своята неизречена болка. Лицето на Пиетро я гледаше с добрите си спокойни очи, усмихваше се и напомняше: „Ще се оправи, всичко ще се оправи.“ Състраданието и страхът правят човека. Страх и състрадание, няма друго.
Когато се събуди, тя лежеше свита на плажа и трепереше от студ. Погледна небето; бузата й изгаряше, в главата й бушуваха пламъци. Джулио я държеше за ръката. Едната му скула беше подута и кървеше.
До тях стояха някакви непознати хора.
— Как си? — попита Джулио.
Маргарита опита да се надигне и откри с облекчение, че освен болката в лицето и главата й няма нищо.
— Какво стана?
— Чуха те да викаш — каза Джулио, като посочи струпаните хора около Маргарита.
Маргарита успя да различи най-малко трима души. Бяха от фургона за сандвичи. Единият, със зацапана бяла престилка, й подаде чаша вода.
— Как си? — попита той с нежност, контрастираща с огромната му фигура.
— Добре — каза Маргарита и се разплака.
— Какво правите тук по това време? — попита една жена, може би Мария от надписа.
— Дойдохме да се изкъпем — каза Джулио и прегърна Маргарита.
— Онези двамата бяха пияни още преди да купят бирите и да слязат на плажа — каза един мъж с мустаци.
— Прогониха ги с ритници, Маргарита. Вече няма страшно — добави Джулио.
— Хайде, елате горе. Облечете се и ще ви дадем нещо за ядене — каза жената и погали мократа коса на Маргарита, която се мъчеше да избърше от кожата си кръвта на нападателя.
Облякоха се направо върху мокрите бански. После жената ги накара да се преоблекат както трябва във фургона, докато тя им приготвяше обилна вечеря.
Под неоновата светлина на верандата изглеждаха като бежанци от някаква безсмислена война. Долу морето въздишаше тихо, а земята излъчваше типичната си нощна миризма на смола и водорасли.
Лицето на Маргарита беше подуто и жената притисна към бузата й ледена кутия кока-кола. Междувременно мустакатият мъж, който бе представен като съпругът на Мария, поздравяваше Джулио за смелостта, докато се грижеше за наранената му скула.
— Направил си му носа на пихтия!
— Но как ви пускат родителите да пътувате по това време сами? — обади се любопитно жената.
Маргарита мълчеше от страх да не събуди съмнения у тези добри хора. В същото време искаше да им разкрие всичко. Ръцете на тази жена й напомняха за нежността на баба й; искаше да си е у дома, да се радва на тихата вечер, да слуша музика или да гледа филм, вместо да рискува да бъде изнасилена на един пуст плаж.
Заслужаваше си го.
— Къде са родителите ви? — попита жената.
— Все някъде трябва да има някоя, дето ме е родила — сухо отвърна Джулио.
Жената не разбра това и го сметна за обикновено хлапашко перчене.
По шосето прелитаха автомобили.