— Ами ти? — обърна се тя към Маргарита.
— Баща ми е в Сестри. Отиваме при него. Всъщност най-добре да тръгваме, че иначе ще се тревожи — каза Маргарита, опитвайки се да изглежда самоуверена като Джулио.
— Можем ли да направим нещо за вас? — попита мъжът.
— Вече направихте много — усмихна се Маргарита, която под тъжната неонова светлина откриваше с изненада, че се чувства като у дома си тук, сред мириса на добра храна, тихия шум на морето и усмивките на тези обикновени хора, които живееха ден за ден.
През останалата част от пътя до Сестри мълчаха и двамата. Сладостта и горчивината на последните няколко часа се смесваха и бе трудно да се наслаждават на едното, без да го свържат с другото. В тишината Виа Аурелия се плъзгаше по крайбрежието като пръст, очертаващ профила на любима жена.
Джулио сложи длан върху ръката на унесената в размисли Маргарита и я стисна. Чувството за вина престана да я измъчва и тя усети как в нея се надига смелост: щеше да стигне при баща си, Джулио беше с нея, уверен и силен. Всичко беше наред. Дори не забеляза, че в този момент неговата ръка не дава, а търси помощ.
След един час стигнаха до Сестри. Джулио не искаше да бърза: скулата го болеше, крайморският път беше спокоен и го караше да се замисли за своите неуспехи. Беше се оставил да го оберат като глупак, да го нападнат като пълна ливада и отгоре на всичко подложи Маргарита на риск от изнасилване — нали точно той настоя да се изкъпят. Не беше достатъчно да не му пука за правилата — когато си с някого, вече не става така.
Крайбрежният булевард бе осветен от заведения на открито, които сякаш не искаха да приемат, че летният сезон е отминал, и все тъй подмамваха постоянните посетители да поседнат и да си побъбрят в прохладната вечер.
Маргарита помоли Джулио да спре и го поведе пеш по една тясна уличка между къщи с ярки цветове, не съвсем различими в нощта. В края на улицата се виждаше късче море. Малко по малко това късче се преобрази в полукръгъл бряг, покрит с пясък и ситни камъчета. Шарени дървени лодки се полюшваха наблизо, сякаш увлечени в тих разговор. Обърнатите към залива къщи приличаха на очи, широко разтворени пред една гледка, която никога не омръзва. Седяха на пясъка и си шепнеха. Звездното мълчание се бе спуснало над малкия залив и приканваше всичко в него да шепне.
Има места, където няма нужда да викаш, за да те чуят — просто трябва да се научиш да слушаш, а ако разговаряш с някого, то е, за да го чуеш по-добре. Това са места, където хората казват истината, разкриват любов, споделят болка или просто мълчат.
— Заливът на тишината — обяви тържествено Маргарита. Беше едно от тези места.
Джулио изглеждаше запленен. Свитите му юмруци се отпуснаха. Маргарита хвана ръката му и го отведе в едно тайно ъгълче, което познаваше добре — оттам се виждаха редиците къщи, подредени като декори около залива, Уличните лампи бяха отражения на звездите, а хоризонтът бе изпълнен с миризмата на водорасли, свеж пясък и прогнило дърво на изоставени кораби, вързани със зеленясали въжета. Двамата седнаха близо до водата.
Маргарита се събу и остави краката си да се срещнат отново с познатия влажен пясък.
Джулио мълчаливо бе скръстил ръце на гърдите и не можеше да се отпусне докрай в тишината. Искаше му се да я разруши с крясък, да изхвърли навън цялата омраза, натрупана в него. За да видиш сърцето на човека, трябва да го попиташ за мечтите и болките му, но болката в Джулио винаги задушаваше мечтите и сега те се опитваха, като въглени под пепелта, отново да разпалят живота му. Повдигаше му се, сякаш искаше да изхвърли някакво вещество, невъзможно за премахване — дотолкова се бе сляло с болката. Той прегърна коленете си и заплака, подсмърчайки като дете.
Маргарита се обърна, беше помислила, че се смее. Но той плачеше. Джулио зарови глава между коленете си и Маргарита се почувства самотна. Момчето, на което бе поверила приключението си, плачеше. Същият мъж, който я спаси съвсем наскоро. Същият, който наводни училището. Седеше с глава между краката и плачеше. Досега бе смятала, че е сама на нишката, но откриваше, че и Джулио е на същата нишка — въжеиграч като нея, като всички останали. Тя си представи хората като безброй въжеиграчи, всеки върху нишката на собствената си съдба, всеки размахващ ръце, за да запази равновесие.
Въжеиграчът няма решение за проблема с равновесието, знае само как да преобрази силата, която го дърпа надолу, в спасителен тласък. Само тогава съдбата с нейната притегляща сила бива преодоляна и необходимостта се превръща в живот.