Джулио плачеше и сълзите се сбираха в пясъка на малки топчета, всяко различно от другите. Като перли. Всъщност седефът има състава на сълзите. Сол и вода, които се втвърдяват около късче отрова. Слой по слой, в съвършена симетрия, криеща невъзможната симетрия на болката. На пръв поглед всички перли изглеждат еднакви, но при допир естествените разкриват леки деформации, обусловени от формата на затворения в тях хищник. Това ги прави уникални. Вода и сол, изваяни около опасността.
Маргарита се приближи и го прегърна. Само лекият нощен вятър проникваше в тази плетеница от ръце и страх, морският вятър, който гали всичко, дори и най-неузнаваемите останки от корабокрушения.
След току-що преживения страх и болка това кътче им се стори като благословено убежище и сънят ги застигна така, като раковина, изхвърлена на брега от буря и намерена на сутринта от едно момиченце, което се разхожда с баща си, без да знае какво е преживяла раковината, колко болка е струвало това пътуване, колко мъка има в нещо тъй красиво.
Защото твърде често красивите неща са останки от корабокрушение.
Когато отвори очи, повърхността на водата все още бе сива и звездите примигваха. Дъхът на морето беше студен, а тишината чакаше. Не я бе събудила майка й, нито досадният телефонен звън, а студът и шумът на прибоя, който размесваше камъчетата по брега. И най-малкото нещо има свой звук, шепот, заглушаван от силата на житейската глъчка, и кой знае какво казва… Джулио спеше с ръка под бузата като дете, щастливо в съня си. Недалече от тях тъмнееше сивкав силует. Измръзналата Маргарита се вцепени още повече, спомняйки ги какво бе станало преди няколко часа. Вгледа се в силуета край брега — седеше приведен напред като статуя на мислител.
Беше старец с провиснала от устните му лула и горящ огън пред него, малък огън, чието съскане се смесваше с шума на прибоя, над който още потрепваше лунният блясък. Той не забеляза погледа на Маргарита — изглеждаше унесен в друг звук, неуловим и изкусителен, песен на сирена, и се грееше на огъня, като че бе у дома си, на сигурно място между здравите стени. Гледаше хоризонта.
Маргарита стана и предпазливо се приближи до огъня. Старецът не помръдна. Не й обърна внимание. Морето тихо се плискаше и скоро щеше да пламне като огъня на този непознат, само че с безкрайната, равномерна, вечна мощ на слънцето. Маргарита седна и протегна ръце към пламъците, за да се стопли. Старецът с лулата продължаваше да не й обръща внимание. Маргарита почувства, че е прекрачила в свещено пространство, чийто първосвещеник бе този мълчалив мъж.
— Няма нищо по-горчиво от зората — каза той, без да извърне глава.
— А на мен винаги ми е харесвала.
— Само ако се случи нещо.
— Винаги нещо се случва…
— Не и на моята възраст. На моята възраст всичко е безполезно. Остава само това — каза старецът, сочейки към хоризонта.
— Кое?
— Редуването на деня и нощта.
Една зеленикава звезда плаваше високо горе, последна съгледвачка на нощта.
— Не разбирам…
— Когато си стар, остава само това. Всичко става безкрайно бавно, всичко се повтаря, когато вече не чакаш нищо. Чакаш всяка сутрин и не се случва нищо. Само зората.
— Не е малко.
— Струва ли си слънцето да изплува от морето и да започне още един дълъг ден?
Маргарита мълчеше, защото нямаше отговор, а и защото този въпрос бе отправен към морето, небето и онази звезда.
— Утре зората пак ще изгрее и ще бъде като днес и като вчера… — Той помълча, вдъхна морския аромат и добави: — И нищо няма да се случи.
— Кое е най-смелото нещо, което сте правили някога?
— Защо питаш?
— Защото аз го правя сега.
— Разкажи ми.
— Търся баща си.
— Защо го търсиш?
— Защото може би сега се нуждае от това… А и не мога без неговата закуска в неделя сутрин.
Старецът се усмихна.
— На него ли приличаш?
— Всички казват, че повече приличам на него, отколкото на мама, но аз не знам. Ами вие? Не ми отговорихте…
— Най-смелото нещо ли? — попита старецът, за да събере кураж, после изрече уверено: — Да стана от леглото тази сутрин.
— Защо си толкова тъжен? — попита Маргарита, преминавайки на „ти“, както правят децата не защото са невъзпитани, а защото говорят направо със сърцето мами века пред себе си.