— Загубих сина си.
— Как се случи? — импулсивно попита тя.
Човекът не отговори.
Маргарита смутено се обърна към Джулио. Тялото му бе изоставено без защита върху утробата на земята и чакаше да излезе на светло.
Маргарита продължаваше да се грее, за да не допусне студа на тишината в сърцето си. Погледна в небето звездата, която безсилно се съпротивляваше, преди да изчезне заедно с огъня на стареца. Той отново разпалваше лулата си, изгаснала от утринната влага, и не чакаше нищо.
Когато хищникът стига до сърцето и го изяжда, няма спасение. Има хищници, които печелят. Има хищници, които само Великият хищник на име Смърт може да победи. Можеш да намериш на плажа безброй разтворени и празни миди. Те са само спомен без бъдеще. А прибоят ги блъска и изглажда, докато се превърнат в зрънца пясък по белите плажове.
— Намерих това в стаята на дъщеря ми Маргарита — каза Елеонора, посочвайки подчертаните стихове от „Одисея“.
Учителят не знаеше дали това е сън или развръзка на фантастичен роман. Какво правеха, застанали лице в лице на прага на неговата квартира, той по боксерки и тениска, все още замаян, и майката на една негова ученичка, тъй развълнувана, че сякаш не беше на себе си?
Още не бе свикнал с факта, че няма нищо написано, което вече да не е станало, нищо, което животът вече да не е измислил.
— Извинявайте, не разбирам. Какво общо имам аз? Кой ви даде адреса ми?
— Дъщеря ми избяга. Вчера не е ходила на училище. Някой й е напълнил главата с глупости, както личи от тази книга. Търсим я навсякъде. Наложи се да помоля директора. Трябва да ми помогнете!
— Но какво общо имам аз? Мъча се да си върша работата, доколкото мога!
— Аз също. Но става дума за живота на дъщеря ми!
Учителят отново бе принуден да се върне към реалността. Прие нашествието и промени отношението си, като видя обезумелите от безсъние и тревога очи на майката.
— Влезте, госпожо, извинявайте, че е разхвърляно… Обяснете спокойно какво се е случило. Искате ли кафе?
— Не.
Стаята на учителя беше истински Вавилон от книги, струпани на кули с различна височина, и нямаше къде да се седне. Останаха прави един срещу друг.
— Тя изчезна. Взела е колата. Имате ли някаква идея къде е? Не сте ли забелязали нещо? — Елеонора размахваше книгата, сякаш тя бе причинила всичко това.
Учителят замълча и наведе очи, косата му все още беше рошава от съня. Никога не би си помислил, че ще развива учебна тема в такива обстоятелства, и никога не би си представил, че „Одисея“ е в състояние да разпали подобен пожар.
— Какво й казахте? — настоя Елеонора, тълкувайки правилно тези признаци на поражение.
— Нищо… Тя ме помоли заедно да потърсим баща й… Много се беше запалила по историята как Телемах тръгнал да търси Одисей и дойде да поговорим за него.
— А вие?
— Опитах се да я разубедя. Казах й, че животът е много по-различен от книгите… Наистина ли не искате нищо?
— Искам дъщеря си. Вие нямате деца, нали? — попита Елеонора, хвърляйки поглед из дома на учителя, който поклати глава.
В този момент телефонът на Елеонора иззвъня. Учителят видя как твърдостта изчезва от погледа й, как очите и устата се разтварят широко, след това се затварят. Когато ги отвори отново, бяха пълни със сълзи. Ръката с книгата се отпусна безсилно.
Учителят мълчеше.
Елеонора се обърна и бавно излезе.
Учителят изтича бос на площадката, опитвайки се да я спре.
— Какво е станало?
— Претърпяла е злополука.
Учителят не реагира, всичко това бе прекалено истинско, за да е истинско.
Без да го гледа, Елеонора добави сякаш сама на себе си:
— Помолих ви да ми помогнете…
Учителят остана неподвижен по боксерки и тениска. Така го завари госпожа Елвира, привлечена от тази странна неделна суматоха, с каска от шарени ролки на главата и изумруден халат.
Мрак. Очите й бяха запечатани и тя се луташе в лабиринт. Долавяше движения наоколо: шумолене, гласове и влажни пипала. Някой й беше свалил кожата. Беше одрана от болката и крехката плът влизаше в контакт с нещата, придобили внезапно острота и тежест — дори най-леките и деликатните. Нощем, точно преди да заспиш, в тъмните ъгли израстват зъби и шипове, готови да нараняват. Цялото й тяло беше една жива рана.
Изпитание с огън, така го наричали ловците на перли: за да проверят дали една перла е истинска, дали е родена от живата плът на мида, заплашена със смърт, или от химически комбинации. Само седеф, изтекъл от наранената плът, създава слой върху слой, уникални по форма, цвят, блясък. Химията произвежда перфектни, но фалшиви сфери; красотата в живота е несъвършена. При докосването на огъня истинската перла пленява светлината и топлината в своите пластове и остава непокътната; фалшивата перла разкрива варовития си състав и се разпада.