Никога не бе мислила, че може да има толкова много мрак. Не липса на светлина, а именно мрак, гъст и безмълвен.
Висеше между отчаянието и сладостта на възможното окончателно напускане, усещаше го под кожата си и още по-надолу, в онази заключена стая, която сега наистина чувстваше в себе си и която я бяха учили да нарича сърце.
В съня си видя една кола да лети, обгърната в огън. Пламтеше цялата и я ослепяваше. Гърлото й изгаряше, като че гълташе парчета стъкло. Сън и реалност се смесваха и тя бе будна в един непобедим сън.
Не успяваше да овладее собственото си тяло, макар че от време на време го усещаше тъй осезаемо, както никога преди: кръв се изкачваше по артериите, вода преминаваше през тъканите, течности се движеха в кухините. Беше разделена на хиляди движения и потоци, сякаш се разпадаше и животът пулсираше, изолиран в отделни области. Усещаше порив да заплаче, но сълзите не можеха да излязат навън. Тогава започнаха да се вливат в нея и бавно да се вкаменяват около хищника.
Тялото й бе станало тежко като самата земя. Змия пропълзя в устата й, после влезе още по-навътре, разранявайки езика, небцето, гърлото. Тя последва нейното спускане и попадна в една тъмна и безмълвна зона от себе си — ничия земя, увиснала между страха и надеждата. Гардеробът се затвори и я откъсна от всичко останало. Но вътре в него имаше пукнатина, водеща към някаква по-дълбока стая. Тя пъхна ръка в пукнатината.
— Маргарита…
Чу познатия глас. Идваше от пукнатината, напомняща уста. Пъхна ръка още по-навътре и притисна ухо към пропуканото дърво.
— Маргарита!
Не идваше от пукнатината. Не. В тъмнина усети ръката си, обгърната от изгаряща топлина, докато останалата част от тялото й вече бе станала ледена. Осъзна, че е гола.
— Маргарита!
Този път гласът крещеше.
Тя извади ръка от пукнатината и е се върна назад, но вратите на гардероба бяха запечатани. Някой блъскаше тази стена около нея. Само баща й би могъл да събори стената. Той имаше тази сила.
— Маргарита. Това съм аз, мама.
Опита се да протегне ръка, но нямаше сила. Пукнатината зад нея се разширяваше със скърцане, засмукваше я в тъмнината на гардероба, пълна със затаени чудовища, струпани в този ъгъл. Андреа бе прав: от тук идваха чудовищата, които поглъщаха всичко. И ръмжаха.
— Трябва да я държим под упойка най-малко четирийсет и осем часа. Има масивен мозъчен кръвоизлив… После ще видим.
Елеонора гледаше лекарката с отчаяна молба в просълзените очи, но не изрече и дума.
— Направихме всичко необходимо. Трябва да бъдем готови за всичко. Сега е необходимо да бъдем до нея. Маргарита усеща какво става наоколо. Можем да й разказваме разни истории, да я галим, да се смеем, да говорим, да я държим за ръката, да й пускаме музика, която обича… и да се надяваме, че тялото ще реагира.
— Кога ще се върне?
— Скоро.
— Но къде е отишла? Защо не ме води в детската градина? Къде е Мита? Ще си дойде ли днес? Ще правим ли сладкиш?
— Толкова много въпроси, Андреа… Не мога да отговоря на всички.
— Искам да си играя с Мита и да направим сладкиш.
— Сега ще се обадим да видим кога ще се върне.
Баба Тереза набра номера на дъщеря си, за да чуе по-точни сведения за злополуката. Може би щеше да се окаже, че е било нещо дребно и вече се връщат.
Лицето й стана безизразно. Устните й трепереха, но направи усилие да не издаде ужаса си. Затвори.
Вината бе нейна. Тя я насърчи да предприеме това безумно пътуване като пеперуда, литнала към светлината, която ще я изгори. Погледна ръцете си — те също трепереха, виновни за нещо.
— Кога ще се върне? — попита Андреа.
— Скоро — отговори тя.
— Колко скоро?
— Не знам. Искаш ли да направим сладкиш за нея, за когато се върне?
— Да! За когато се върне!
— Кой да направим?
— Онзи, дето й е любим! С превара…