Александър Драганов
Перлата на феникса
Предговор
Скъпи приятели,
Искам да благодаря на всеки един от вас, закупил тази книжка. Това е израз на подкрепа, който означава много за мен и именно затова са тези редове — за да мога да споделя нещо за романа, който държите в ръцете си, с вас, неговите читатели и надявам се, след като го прочетете, и приятели.
„Хрониките на Ралмия“ се родиха от любовта ми към жанра фентъзи, който вярвам всички обичаме. Подобно на повечето, ако не и всички вас, скъпи читатели, аз също нетърпеливо чаках седмата книга за „Хари Потър“, разлиствах страниците на „Властелинът на Пръстените“ и се вълнувах на всеки от филмите за „Междузвездни Войни“. Затова и исках да напиша нещо, което да е в този дух — не нещо толкова добро или велико — Боже опази, такава задача не би била по силите ми — но нещо, в което да има приключения, смели млади герои, ужасни и коварни злодеи и пътувания из непознати и опасни местности. Така създадох и Ралмия — свят, в който съм опитал да съживя всичко, което обичам и ценя във фентъзито.
Начинът, по който измислих тази история, бе спонтанен. Слушах музика и едновременно с нейния такт в ума ми се оформяха образи — на притеснително, но вътре в себе си смело момче от нашия свят, озовало се в една страна на приказки, но и на опасности и на злокобен древен дух, който иска да я унищожи. Оттук нататък покрай тези образи изникна цялата история. Всичко това се оформяше във фантазията ми толкова бързо, че започнах да я пиша още същия ден и до вечерта вече бях на двадесетата страница.
След десетина дни първата чернова беше завършена и я пуснах във форума на моя сайт (www.citadelata.com). Отзивите бяха повече от обнадеждаващи, а по-късно през годината дори ми бе връчен и приз за форумно фентъзи. Така се реших и на сериозната стъпка да потърся начин да издам историята си и да я споделя с повече хора. Пренаписах я през лятото, оставяйки в сърцевината книжката, която феновете в Интернет харесаха, но правейки глазурата и плънката такива, че все пак да са годни за издаване.
И започнах да диря издател. Намирането на подходящия не бе особено трудно — с Иван Атанасов, главния редактор на ИК „Фентъзи Фактор“, се познаваме от дълги години, още когато през далечната 2001 година, в едноименното списание, бе публикуван и моят първи разказ — „Кошмар сред Руините“. Оттогава мина доста време, но доверието ми във „Фентъзи Фактор“ и Иван остана непоклатимо и той е един от хората, на които трябва да благодаря за това, че тази книга е реалност. Другите, които ми оказаха помощ, са безспорно хората от форума на Цитаделата, които ме окуражаваха и подтикваха да издам историята, както и моите родители, които първи я харесаха и без чието разбиране и подкрепа може би никога нямаше да се занимавам с фентъзи. Няма как да пропусна и любимите ми автори, огрели ме с таланта си като слънца и сполучили, макар несъзнателно, да запалят в мен крехката вощеница на писанието.
Пиша всичко това, за да ви кажа, че аз съм един от вас — фен на книгите за магии и вълшебства, искал да създаде нещо подобно и да го сподели с други фенове. Това личи и в страничките на самата история, в която на моменти ще откриете кимвания и намигвания към много от историите, които всички познаваме и обичаме, а също и към някои, за които може би не сте чели. Това е моят начин да изразя вечната си обич и признателност към писателите, които обогатиха моето детство и младост — Дж. К. Роулинг, Дейвид Едингс, Тери Брукс и още много други — световни величия, автори на бестселъри и родни творци, радвали ме с приказки и книги-игри.
Надявам се четенето на тази книга да ви достави такова удоволствие, каквото достави на мен написването й.
Александър Драганов
Януари, 2008
Библиотеката
Следобедът на Алекс Джаспърс преминаваше по изключително нещастен за него начин. Не че той по принцип беше щастлив. Напротив. Едва дванайсетгодишен се бе оказал сирак и то по изключително нелепа причина. Самолетът, с който родителите му идваха да го вземат обратно в Ню Йорк, падна. Така и не се разбра дали става дума за техническа повреда, за терористичен акт или пилотска грешка, а и едва ли имаше някакво значение. Алекс бе обречен да остане да живее при чичо си.
Въпросният чичо, човек на възраст и с много пари, не остана очарован. Той беше стар ерген и не обичаше други хора у дома си, освен ако не бяха важни гости. Родителите на Алекс изпращаха момчето си при него само през лятото заради чистия въздух в малкото градче Хадънсвил, но винаги го прибираха обратно за началото на учебната година. И при идванията, и при заминаванията на Алекс, Бърнард Джаспърс си оставаше в общи линии равнодушен.