Знаеше, че такива типове лесно се плашат от властта.
Така стана и този път. Като чу последното, капитанът му подаде ключа за каютата и го остави на мира. Внезапно младежът се сети за нещо странно.
Каква бе вероятността един отделен свят като Ралмия да ползва английски език? Защо той разбираше хората?
Миг по-късно се сети за книгите, чиито руни бе разбрал по загадъчен, необясним начин. „Магия“, помисли си момчето и потръпна. Не, че се плашеше, но възможностите й го смущаваха.
Алекс остави багажа си в каютата, свали шлема и отиде на кърмата на корабчето, оставяйки вятъра да повее русите му кичури.
— Оо, я каква хубава броня имаш — дочу Алекс непознат глас и се извърна.
Пред него стоеше нахално ухилен млад моряк, вероятно двайсетина и една-две годишен. Беше облечен в широки, удобни дрехи, на главата си носеше кърпа, а на колана му заплашително се полюшваше дълга и тънка, закривена към върха, сабя.
— Радвам се, че ти харесва — отвърна Алекс, на когото непознатият не се понрави. Приличаше му на нахален рап музикант.
— Кой ти я подари — мама, тате? — ухили се морякът. — Питам, защото си твърде малък, за да си я заслужил сам.
Алекс потръпна от обида и самоуверено изтърси:
— Ще се изненадаш от това какво съм заслужил и какво не. Бронята ми е подарък от архимага Санарос.
— Уоу, спокойно — изцъка с език морякът, — нямам намерение да се бутам в работите на магьосниците. Че, както е казал народът, те са тайнствени и опасни хора. Но на твое място… — младежът приближи Алекс — не бих парадирал с приятелството на Санарос. Не всички обичат магията… Хайде със здраве.
След тази не особено приятна среща Алекс нямаше повече проблеми в първия си ден от пътуването. Хапна от покривката, която наистина беше страхотна — приготви му любимата пица с бекон и пушено сирене. Алекс се засмя, като си помисли, че вероятно е единственият човек в Ралмия, ял пица. След това, уморен от емоции, побърза да си легне.
Нощта мина спокойно, но на сутринта, когато се събуди, Алекс усети, че корабът е спрял. Качи се на палубата и се огледа. Всички моряци изглеждаха нервни — очите им бяха разширени, а погледите им се стрелкаха насам-натам, като че нещо ги гонеше.
Или дебнеше.
Водите на реката бяха станали мътни и зеленикави, като в мочурище и отвсякъде се носеше отвратителната смрад на тиня. Чуваше се само спорадичното крякане на жабите.
— Какво става? — попита момчето.
— Местността е заблатена — проплака дебелият капитан и потръпна, при което тялото му се разтресе.
— Блатни духове — допълни, появилият се изневиделица млад моряк от вчера. Неизменната кърпа беше на главата му, а леко брадясалата му физиономия излъчваше презрение. — Удавници, отвърнали на призива на Прокълнатия. Неговата зараза бавно превръща хубавата река в мочурище.
Морякът погледна Алекс:
— Е, хлапе, не е зле да се приготвиш за битка. Да видим колко струваш в тая твоя броня.
Момчето се подразни от тона, с който му беше отправил съвета си, но призна, че е прав и след няколко минути, когато отново бе на палубата, бе в пълно бойно снаряжение. Мечът блестеше в ръката му, а доспехите му хвърляха сребристи отблясъци от слънчевата светлина.
Моряците също бяха извадили сабите си.
Отнякъде се чу тихичко пльокане и след това внезапно и без никакво предупреждение корабът бе налазен от пълчища уродливи речни същества, миришещи на водорасли. Бяха мръснозелени на цвят, с огромни усти и криви зелени очички, блестящи от злоба. Те се катереха като маймуни по кораба, стискайки в лепкавите си ръце ятагани и къси мечове. Моряците отвърнаха на атаката и скоро се разрази люта битка между тях и отвратителните нашественици. Алекс се оказа в центъра на ожесточения бой и в началото бе доста замаян, когато оръжията на създанията го заудряха. Те обаче бяха съвършено безпомощни срещу елфическата броня и младежът контраатакува, като острието му разсичаше създанията, които се превръщаха в мазни локви застояла вода.
По подобен начин вършееше и младият моряк с кърпата на главата, който скачаше като котка и сабята му с лекота разсичаше блатните нападатели. Не всички обаче имаха този шанс и пред ужасените очи на Алекс няколко човека, сред които и дебеличкият капитан, паднаха зад борда, като веднъж озовали се под вода, повече не се подадоха.
В това време блатните изроди успяха по някакъв начин да пробият и дупка в кораба, който започна бавно да потъва.