— Съжалявам — каза той с неочаквано дрезгав глас. — Толкова съжалявам.
Алекс се обърна към него, после прибра меча си. Известно време не каза нищо. Двамата просто стояха, взирайки се в пламъците на весело пукащия огън.
— Сутринта ще те оставя — продължи Роло. — Дано стигнеш до онзи град.
Двамата продължиха да мълчат.
— Чувал ли си за Перлата от Феникса? — накрая попита Алекс.
Не знаеше какво го накара да направи това. Просто го стори.
Роло го погледна подозрително.
— Стара легенда. Какво общо има тя?
— Тя е в Ралмия. Отново — прошепна Алекс.
Морякът замръзна за миг, сетне си пое дълбоко въздух.
— Къде е?
— Не знам. Затова отивам в Града на Пророците — отвърна Алекс тихо.
Роло го зяпаше озадачен:
— О, Боже, архимагът е изпратил теб. Нали?!
Момчето кимна. Морякът се вгледа в него и замислено каза:
— Без да искам да те обидя, но ти не си трениран войн. Защо е избрал теб? С какво си по-различен?
— Аз не съм от този свят — тихо промълви Алекс и накратко му разказа историята си. Всичко. Започвайки от кончината на родителите си. Роло го изслуша внимателно.
— Мили, Боже — възкликна доскорошният му противник — съдбата на света ни е в ръцете на хлапе от друг свят.
Алекс вдигна очи към него:
— Ще се проваля, нали?
По лицето на Роло премина сянка.
— Защо мислиш така?
— Ти, без да се обиждаш — криво се усмихна Алекс, — си обикновен моряк. И щом ти можа да ме победиш, какъв шанс имам срещу емисарите на Прокълнатия?
В този момент Роло се ухили по особен начин, едновременно гадно и окуражително:
— Аз не съм съвсем обикновен моряк. След като духовете отнесоха родителите ми, аз тренирах при най-добрите майстори на сабята из цяла Ралмия. Загубата от мен не е срамна. А що се отнася до емисарите на Прокълнатия, факт е, че днес затри доста от тях, а?
Алекс се усмихна неуверено.
— Освен това реших да те придружа в твоята благородна мисия — продължи Роло, — смятам, че днес ми отвори очите за нещо, пале.
Алекс вдигна вежди.
— Блатните духове вече не ми стигат. Искам на Прокълнатия прокълнатата тиква.
И двамата се засмяха — за пръв път след битката по Реката.
— Роло… може ли една молба? — накрая попита Алекс, леко неуверено.
— Слушам те, пале — отвърна морякът престорено сериозен.
— Не ми викай „пале“ — и двамата пак се засмяха.
— Добре, Алекс — внезапно сериозно произнесе Роло — отсега нататък сме приятели. И то — приятели по кралска работа!
Писъците на призраците банши се извисиха до кресчендо и изпълниха мрачната гробница, в която почиваха останките на лорд Дакавар, но старата, изхабена, черна броня упорито отказваше да остане в покой и току ставаше, жадна за нови кръвопролития. Зад нея крачеха четирите верни скуайъра на Черния лорд — отдавна полуизгнили скелети, в чиито празни очни кухини обаче грееше злокобна отровно зеленикава светлина.
Лорд Дакавар пристъпи към светая светих на своята гробница — черния басейн, в който лениво като катран плуваха смъртоносни води, чиито допир носеше смърт за тленните. Не и за лорд Дакавар обаче. Рицарят на Смъртта хвърли стръкове имел в тъмната вода, а сетне обкованата му във вехта желязна ръкавица ръка разбърка съставките, докато водата не забълбука и не закипя и писъците от нетленните гърла на баншите не прегракнаха.
И тогава лорд Дакавар коленичи, тъй като от бушуващия басейн изплува образът на страховит силует, загърнат в черно наметало, с качулка, изпод която се виждаше само мракът. Както нормалните смъртни тръпнеха от ужас пред Рицаря на Смъртта, така и той самият трепереше пред своя господар Вземедушеца, когото жалките простосмъртни хулеха с унизителния прякор Прокълнатия.
— Скоро нашето време ще настъпи, мой верни рицарю — прошепна силуетът, а шепотът му беше като пращенето на сухи есенни листа по време на буря.
— Кога ще мога отново да потопя меча си в кръвта на нашите врагове, господарю мой? — попита лорд Дакавар с тътнещ глас, който сякаш че долиташе изпод стар саркофаг.
— Имай търпение, мой верни рицарю — отговори Прокълнатия. — Много скоро така нареченият Спасител на Ралмия ще ни открие тайната на Оракула и тогава вече няма да имаме нужда от него. Тогава, Меча ти ще пирува.