В много кръв.
— О, Боже — прошепна той и се отпусна на скалата.
Стана му лошо и за миг му се стори, че ще повърне, но успя да го потисне. Заля го обаче пристъп на слабост и той щеше да се свлече на колене, ако Лиянна и Роло не бяха го подхванали от двете му страни.
— Добре ли си? — повтори Лиянна, в очите й се четеше истинска загриженост.
— Да — пресипнало отвърна Алекс. — Нищо ми няма. Просто…
— Не си виждал мъртви досега — каза разбиращо приближилият го Клаус.
Момчето кимна. Роло го потупа по рамото.
— Ще се оправиш. И аз бях така първия път.
Алекс свали шлема си и отпусна глава назад. Прохладният вятър посипа русите му коси със скреж.
— О, Боже — повтори той.
Още не можеше да осмисли станалото. Беше ужасно. Знаеше, че е нямало какво друго да се направи, но това не го правеше по-малко отвратително.
— Оставете ни — махна с ръка Лиянна и Роло и Клаус се отдръпнаха назад.
Елфата погледна момчето в очите и постави ръка на раменете му.
— Много съм трогната, че ме спаси, Алекс… Макар намесата ти да бе ненужна, глупава и опасна — усмихна се тя. — Но пък беше трогателна… Що се отнася до реакцията ти сега… — Лиянна замлъкна за миг, — и тя е затрогваща — че си огорчен от загубата, дори на този мерзък живот, какъвто е оркският. Имаш чувствителността не елф.
Алекс кимна глупаво. Все още бе в шок от станалото.
В този момент Лиянна наклони главата си, приближи я до лицето му и леко го целуна по устните.
— Благодаря ти, че си такъв, Алекс — каза елфата и се отдалечи от него, оставяйки го още по-объркан от преди.
След няколко часа луната изгря, осветявайки с призрачната си светлина четиримата чакащи спътници и останките от орките. Когато бледите й лъчи докоснаха скалата, в нея грейнаха очертания на порта, която Клаус отвори с металния си ключ. Отвътре зейна чернота.
— Палете факлите — рече джуджето, — навлизаме в Пещерите на Сянката.
В мрака
На бледата светлина от пламъци успяха да огледат пещерата, в която бяха влезли. Стените й бяха високи, а сводът се губеше в тъмнината. Скални рисунки на джуджета войни с двуостри брадви, обкръжени от орки, гоблини и троли украсяваха пещерата навсякъде. Имаше и руни, указващи имената на различни джуджешки владетели. Често срещан образ беше и огромен дракон — черен с разперени криле и бълващ огън. На други рисунки се виждаше изображение на драконов скелет с отровнозелени очи, също разперил криле и бълващ мрак.
Клаус видя, че Алекс гледа рисунките:
— Драконът Ауганфил — рече джуджето — е могъщ черен звяр, който опустошил нашите пещери. В замяна Прокълнатия го дарил с неестествено дълъг живот, дори по стандартите на драконите. Цената обаче била ужасна — блестящите черни люспи на Ауганфил окапали, последвани от мускулестата му плът, докато накрая станал огромен жив скелет, сянка на предишното си великолепие, но още по-могъщ и силен. Той владял пещерите векове, докато един смел рицар не слязъл в леговището му и не го убил.
— Уау! — момчето бе впечатлено от историята. Дори Роло изглеждаше заинтригуван.
— Какво станало с рицаря? — попита морякът.
— Това е друга трагична история — отвърна джуджето. — С убийството на дракона рицарят наследил и ужасното проклятие на неговото безсмъртие. Някои казват, че Прокълнатия от самото начало го насочил срещу Ауганфил, тъй като вече бил недоволен от дотогавашния си съюзник. Така или иначе сър Дакавар, както се казвал рицарят, изгубил живота си и се превърнал в черно чудовище, Рицар на Смъртта или Черен Лорд, най-ужасният съюзник измежду всичките слуги на Черната Сянка.
— Значи това е легендата за произхода на лорд Дакавар? — учуди се Лиянна. — Ние, елфите от много отдавна умуваме за тайната на неговата мощ.
— Елфите сте като деца — отговори Клаус. — Мислите, че знаете всичко, защото сте близо до горичките и тревичките. Истината е, че ние, джуджетата, сме най-близо до това, което се случва, тъй като сме слизали до недрата на Ралмия, до нейното сърце. Ние помним проклятието на Ауганфил, прехвърлено и на Дакавар — знаем, че то е вечно и докато го има Прокълнатия, то също ще съществува.
— Чакайте малко? — разтревожено се обади Алекс. — Този лорд Дакавар… жив ли е още? Или по-точно, нежив ли е още? — момчето се поусмихна насила.