— Хей, това са легенди — засмя се Роло, — лорд Дакавар, капитан Хорсах, немъртвият ужас на моретата… Ралмия е пълна с такива митове.
— Понякога в легендите има истина — възрази Лиянна.
— Така е — потвърди и Клаус. — Нашите пещери също се считат за легенда, но ето ни стъпили в тях. Това, че Рицарят на Смъртта не се е появявал от столетия, не значи, че не съществува.
— И все пак аз предпочитам да се терзая с реалните ни врагове — сви рамене Роло.
Алекс обаче бе разтревожен от това, което чу. Дали в търсенето на ценната Перла нямаше да се сблъска с тази мрачна легенда?
Вървяха няколко часа из безкраен лабиринт от мразовити пещери, пълни с прилепи, които крякаха раздразнени от светлината на факлите. От време на време попадаха на още скални рисунки, някои изографисани явно от джуджетата, а други, надраскани в по-груб, неприятен стил и изобразяващи невиждани ужаси — огромен черен силует, надвесил се над жертвоприношение на деца.
— Оркска религиозна гравюра — обясни Клаус, — гнусна като религията им. Принасят младенци в жертва на Черната Сянка.
— Гадно! — възкликна Алекс, макар да знаеше, че в древността и някои народи от родната му Земя са практикували такива ритуали.
— Орките са отвратителни — съгласи се и Роло.
По едно време Клаус стигна до нещо като малка каменна кухина, обърна се към спътниците си и рече:
— Тук ще пренощуваме.
Алекс бе щастлив от новината, тъй като лутането из пещерите го потискаше, а и Роло изглеждаше притеснен от огромното количество камък, надвиснало над тях. Дори Лиянна бе някак угнетена.
Четиримата хапнаха от провизиите, които джуджето разопакова. Роло се заинтересува от оръжието му.
— С какво всъщност уби орките? — попита той.
— С това — поклати Клаус странния уред с тръби и клавиши.
— И какво представлява то? — любопитно се обади и Алекс.
— Много неща — усмихна се вещо джуджето, — които в случай на нужда ще ви демонстрирам.
Морякът изсумтя разочаровано. След известно време се обърна към Алекс:
— Искаш ли да играем на тролска борба?
— Какво е това? — запита Алекс, обзет от лошо предчувствие. — Нямам желание пак да се бия с теб.
— Спокойно!
Роло набързо му обясни на правилата на играта, която се оказа сходна с познатата на Алекс канадска борба. Той не я обичаше много, макар че понякога, поради прецизните си рефлекси, придобити от бейзбола, успяваше да надвие дори по-яките момчета от училищния футболен отбор. Все пак се съгласи да се пробва с моряка.
Двамата се бориха за надмощие известно време и до един момент младежът почти изненада моряка. В крайна сметка обаче, Алекс бе на шестнадесет години, а Роло — на двадесет и една, а и по-развитата мускулатура на моряка му даде предимство, позволявайки му да спечели. Момчето призна поражението си с недоволно изсумтяване.
— Още една игра? — запита Роло, доволен от победата си.
— Не мисля — отряза го Алекс.
— Искаш ли да опиташ с мен? — внезапно се намеси Клаус.
Роло го погледна изненадан, сетне се усмихна самоуверено.
— Защо не, старче?
След малко двамата застанаха един срещу друг около плоския камък и Роло натисна от самото начало. Изглеждаше, че ще спечели за секунда, но джуджето задържа ръката си на милиметри от каменната повърхност. Морякът се напъна с всичка сила, но Клаус оставаше непоклатим. След като постояха така близо минута, джуджето спокойно започна да повдига ръката си пред изумения поглед на своя опонент. Младият мъж напрегна сили до краен предел, но колкото и да се мъчеше и да пъшкаше, бе безпомощен. Клаус си играеше с него, току задържайки неумолимия ход на ръката си, докато накрая не прикова десницата на моряка към камъка. Роло нададе невярващ стон:
— Ъъ, ти ме разби — на което Клаус просто сви рамене.
Алекс се подсмихна и погледна настрани. Време беше някой да натрие носа на моряка. Погледът му попадна на Лиянна и той въздъхна. Елфата си бе легнала по-рано да спи и изглеждаше неземно красива. Спомни си как го бе целунала на входа на пещерата и се усмихна.
Беше хубаво.
С тази мисъл той се отпусна и заспа.
Троли, орки и дракони
Следващите няколко дни се сториха страшно угнетяващи на Алекс, Роло и най-вече Лиянна. Постоянният мрак и огромните тонове скала над тях изопнаха нервите им и ги направиха сприхави и несговорчиви. Алекс потъна в мрачно униние и започна да си мисли, че никога няма да излязат от пещерите. Тревожеше се и за Лиянна, тъй като тя бе постоянно умърлушена и уморена. Личеше си, че й липсва живата природа и контактът с нея. Момчето постоянно я питаше как е, на което веднъж тя не издържа и троснато отвърна: