— А къде е дракончето?
— Офейка — отговори джуджето — вероятно да търси мама. Аз казвам ние да се махнем, преди тя да е дошла.
— Каква неблагодарност — засмя се Роло. — Само наш Алекс обаче може да се нахвърли върху трол заради съчувствието си към дракон.
— И само наш Алекс може да даде лековит еликсир на човек, който постоянно се заяжда с него — отговори Лиянна, — затова си го обичам такъв. — Сетне се наведе и за втори път го целуна по устните.
Алекс замръзна. Първия път може би беше случайно, но втория… Момчето усети как стомахът му се сви от емоцията и го изпълни чувство на радост. Миг по-късно елфата се изправи.
— Време е вече да тръгваме. Мама дракон може да дойде всеки миг, а си мисля, че дори Клаус не може да победи дракон.
— Не съм опитвал — сви рамене джуджето, но потръпна.
Двамата младежи се изправиха бавно и полека и поеха отново на път, макар и леко залитайки. Клаус обаче този път вървеше по-бавно, а и Лиянна бе близо до Алекс, в случай че младежът почувстваше пристъп на слабост. Той я помоли да помага и на Роло, но гордият моряк отказа.
— Срещата с трола ни сплоти — по едно време отбеляза Алекс.
Клаус сардонично отбеляза:
— Несъмнено битка с трол е добър начин за заздравяване на едно приятелство. Сигурно, ако се бяхме били с лорд Дакавар, щяхме да тропнем един танц.
Четиримата се засмяха, макар всеки един от тях наум да си пожела никога да не се сблъска с Рицаря на Смъртта. Старата легенда, разказана им от джуджето, изглеждаше невероятно правдива в мрачните пещери.
След няколко часа ход Алекс и Роло бяха съвсем изморени, тъй като все още бяха доста замаяни от ударите на огромния пещерен трол, независимо от благотворния ефект на целебния еликсир.
Четиримата спряха да нощуват в малка издатинка и заспаха едновременно, твърде изморени за да мислят за предпазни мерки, въпреки обезпокоителния брой оркски гравюри по стените.
Алекс се събуди, от неприятното усещане, как нечии силни длани извиват ръцете му зад гърба, след което ги връзват с въжета, а в устата му натикват мръсен парцал. Той отвори широко очи и видя Клаус и Лиянна — овързани като колбаси и със запушени усти. Очите на джуджето святкаха гневно и бяха пълни с погнуса, същото чувство лъхаше и от погледа на елфата.
Алекс дочу стонове отстрани, обърна глава и видя, че Роло се опитва да се съпротивлява. Обкръжен от петима орки обаче, дори здравият моряк нямаше шанс. Един от зверовете заби юмрука си в стомаха му, изкара му дъха и го преви на две, докато другите бързо го овързаха.
В този миг пред погледа на Алекс се извиси черният силует на огромен орк, пред който убиецът от кръчмата „До последен грош“ изглеждаше като ангелче. Той бе наметнат с тежко вълнено наметало, а под зелената му кожа играеха мощни мускули. Плътта му бе покрита с отблъскващи татуировки на жертвоприношение, а зъбите му бяха изпилени и остри като бръснач. Около широкия му врат имаше гердан от зъби на различни създания, а над несъразмерно голямата си глава бе спуснал дълбока качулка, която хвърляше сянка по и без това уродливото лице и го правеше още по-отблъскващо.
— Аз съм Каджар, Върховния Жрец на Прокълнатия — каза чудовището, — а вие ще бъдете негови жертви.
Сетне звярът се обърна към спътниците си и нареди:
— Ярр дагга арр кахх срат!
След което оркската банда понесе плячката си незнайно накъде.
„Дум, дум, дум“, ехтяха оркските барабани — монотонен тътен, който бе в пълно съзвучие с адската атмосфера в подземния град на зелените същества — уродливи каменни постройки, построени без план и ред, почти нахвърляни една върху друга и населени с отблъскващи, гнусни създания, пъплещи напред-назад и просващи се ничком всеки път, колчем Каджар минеше.
Алекс и приятелите му бяха вързани за колове над огромен площад в центъра на града пред гигантска статуя на Прокълнатия — огромна закачулена фигура, изваяна от гранит, пред която се издигаше олтар за жертвоприношения. Коловете бяха разположени в кръг около него, а в краката на всеки един от пленниците лежаха неговите оръжия.
Вече ден и половина жертвите на орките стояха в това тежко положение и Алекс почти се молеше да умре. Беше целият схванат и изтръпнал, беше му причерняло, а от мръсния парцал в устата постоянно му се гадеше. Орките бяха смъкнали доспехите от него и ги бяха стоварили в краката му и той се чувстваше безпомощен и безполезен.