— Но, мамо! — възрази дракончето. — Мога и сам да летя!
— Не, не можеш! — кресна майката — и не спори с мен, защото ей сега ще ти изхвърля приятелите насред тоя мравуняк!
Алекс с ужас установи, че звярът има предвид оркския град. В този момент дракончето с недоволно мърморене се вкопчи в опашката на майка си.
Червеният звяр плесна с огромните си криле и полетя във въздуха, издигайки се нагоре до най-тъмните висини на извисяващия се десетки метри свод, откъдето през грамадна пещера в тавана се заиздига много, много нависоко, докато в един момент не излезе през един отвор на открито.
Алекс погледна надолу и настрани и видя, че се намират на връх, обгърнат от облаците. Режещият студен вятър развя русите му коси и ги посипа със скреж. Обзето от еуфория, момчето извика:
— Уоу! Уоу!
До него Клаус изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче, а Лиянна бе зяпнала от почуда и възхита. Дори омаломощеният Роло понадигна глава и измъченото му лице се разкриви в щастлива усмивка.
— ВИЛХЕЛМ! — чу се истеричният писък на драконът майка, разваляйки вълшебния миг. — Веднага се хвани обратно за опашката ми!
— Мамо, виж, аз летя! — засмя се по детски дракончето и мина покрай нея, правейки лупинги.
— Ох, не мога повече с това детенце — почти изхлипа червеният дракон и полетя подире му. — Стой тук, малък немирнико!
Накрая стигнаха съседен връх, откъдето се спуснаха в огромно гнездо, което по преценка на Алекс можеше да побере половин Хадънсвил.
Драконката спусна хората като по пързалка върху купчина сухи листа и после се разкрещя на кацналия си син:
— Повече няма да ти нося никакви играчки, калпазанин такъв! Марш в ъгъла и никакви агнета днес!
Дракончето се сви и пълзешком отиде в края на гнездото. Сетне майка му се извърна към гостите си.
— Вие стойте тук и ако ви е мил живота не скачайте от гнездото. Аз отивам на лов.
Сетне огромният червен звяр хвръкна във въздуха и отлетя някъде надалеч.
Каджар невярващо пристъпи към руините на града. На неговия град. Каменната глава на Прокълнатия тъжно се търкаляше нейде настрани, а това, което доскоро бяха гордо издигнатите постройки на народа му (поне по преценката на въпросния народ) в момента бе станало на сол.
Самият народ се бе сгушил нещастно в околните пещери и още не смееше да се покаже.
На Каджар му идеше да се разреве. До преди час всичко това беше негово. До преди час той бе могъщ владетел.
Сега драконът бе унищожил всичко, ей така, между другото и всичко това заради някакви незначителни хора и едно джудже.
— Не може да бъде — проплака оркският първожрец. — Това е сън и сега ще се събудя.
Но изобщо не се събуждаше. Това беше жестоката, грозна и донякъде банална действителност. Защо? Какъв беше интересът на дракона да извърши това разрушение, след като години наред изобщо не ги беше закачал.
Внезапно Каджар усети да го лъхва хлад. Оркът вдигна очи от пепелищата и безсилно се отпусна на колене, обзет от внезапен страх.
Драконът бе по-малкият му проблем.
От мрака и пушилката към него пристъпяше страховит силует в черни доспехи, черно наметало, с рогат шлем, изпод който обаче нямаше лице, а само две безмилостни червени цепки — очите на лорд Дакавар, Рицарят на Смъртта. Зад него крачеха четири скелета, облечени във вехти ризници, чиито празни очни кухини грееха с отровнозелена светлина, а костеливите им пръсти стискаха копия.
— Господарю — прошепна оркът и удари чело в земята.
— Глупак — изхриптя Черния лорд, а гласът му долиташе като изпод стар саркофаг. — Твоята некомпетентност и лакомия изложиха дълго обмисляния план на Господаря на опасност.
Рицаря на Смъртта бавно изтегли меча си — дълго, черно острие, обсипано с руни, навяващи хлад и отчаяние.
— Но аз… — Каджар започна да заеква, а тялото му се покри със студена пот. — Аз исках да…
— Ти провали всичко — Господаря, мен, твоя народ. Отчайващата ти простотия доведе дори и до разрушението на прекрасното светилище на Вземедушеца.
— Простете! — изписка оркът обезумял от страх.
Лорд Дакавар вдигна меча си:
— Сега ще платиш за твоята безидейност и липса на въображение.
Мечът на Черния лорд се спусна надолу. Чу се кратък писък.
Рицаря на Смъртта се обърна към един от оцелелите оркски жреци, свил се наблизо, треперещ като лист, посочи го с окървавения си меч и каза: