Докато наблюдаваше вцепеняващата гледка на хранещия се дракон, Алекс се сети за един забравен спомен от детството си, когато лекомислено бе гледал късен филм на ужасите. Във филма се разказваше за тиранозавър рекс, дошъл неизвестно как в нашия свят и започнал поголовно избиване на тийнейджъри в някакъв колеж. Филмът беше евтино направен и понеже злодеят беше гумена кукла режисьорът бе компенсирал с отвратителни сцени, в които динозавърът ръфа и поглъща многобройните си жертви.
Алекс не бе ял два дена след въпросния филм и докато гледаше какво прави Клара с нещастната крава се замисли колко ли време ще му отнеме съвземането сега. Момчето усети как вътрешностите му се бунтуват, а Лиянна направо извърна поглед, пребледняла. Дори Роло изглеждаше леко вцепенен от това, което се разразяваше пред очите му и се изплези в знак на погнуса.
— Ох, как бях изгладняла — по едно време каза Клара и лениво седна настрани. — Вилхелм, ти наяде ли се?
Дракончето обаче бе заето да рови из нещастния череп на кравата и не отговори.
— Господи! — възкликна Лиянна, когато се обърна и го видя, сетне пак се извърна, вглеждайки се в облаците.
Драконът критично изгледа свилите се в ъгъла Роло, Алекс и Клаус и изтърси:
— Вие си горяхте храната, преди да ядете, нали? — и без да дочака отговор, Клара изстреля една огнена кихавица, която буквално препече един къс оцеляло месо.
Алекс се ококори удивено, но Клаус сви рамене, приближи опърлените остатъци от кравата и заяде.
— Вкусно ли е? — попита Роло на шега.
— Не — отговори съвсем сериозно Клаус, — но засища.
— Я кажете — обади се драконът, вече нахранен и в настроение за разговор, — вие как се озовахте в онова оркско леговище.
— Бяхме изморени след спасяването на сина ви — отговори Клаус, дъвчейки — и забравихме всякаква предпазливост, лягайки да спим. Когато се събудихме, бяхме овързани от орките, които ни помъкнаха към града си. Там щяхме и да си намерим края, ако не ни бяхте спасила.
— Е, то отдавна трябваше да си почистим мазето — изсумтя ехидно драконът, — а и Вилхелм ми наду главата с вас. Благодаря ви, че спасихте сина ми от трола — внезапно гласът на звяра стана сериозен. — Няма да го забравя. Утре ще ви отнеса докъдето поискате.
— Но, мамо — обади се Вилхелм, — не може ли да си ги задържим!
— Категорично не! — отговори драконът. — Те не са играчки!
След това се позамисли и каза:
— Освен това, нямам никакво намерение да ги хрантутя.
Алекс преглътна. Той харесваше Вилхелм, но съдбата на домашен любимец, пък макар и на дракон, му се виждаше унизителна.
За щастие нямаше такава опасност. След една нощувка в драконовото гнездо, в която групата преспа завита в слама и листа, Клара събуди гостите си рано и с един последен, но пък величествен полет, ги стовари близо до Гората на Сънищата — там, откъдето идеше Лиянна.
Елфи и кентаври
След като се сбогуваха с Клара и Алекс прати специални поздрави на Вилхелм, четиримата отново тръгнаха на път. Драконът ги беше свалил съвсем близо до Гората на Сънищата, спестявайки им дни, може би и седмици на преход. Дърветата се издигаха пред тях, могъщи и величествени и колкото повече ги приближаваха, толкова по-притеснена ставаше Лиянна. На Алекс също не му бе леко. Той изпитваше силни чувства към елфата, харесваше я, може би дори я обичаше, но сега тя се връщаше у дома си и щяха да се разделят завинаги.
Алекс въздъхна. За пръв път се чувстваше така спрямо момиче и му беше криво, че всичко трябваше да свърши. Роло усещаше емоциите, които изгаряха приятеля му и не го закачаше.
На лицето на Клаус се бе върнало характерното непроницаемо изражение, макар че гостуването при драконите бе малко поразклатило увереността и възгледите му за живота.
След около час групата достигна покрайнините на Гората на Сънищата и след кратка почивка за обед от по чудо съхранилата се вълшебна покривка, навлязоха в дъбравата. Тук бе спокойно, тихо и приятно. Навсякъде се чуваха песните на пойни птички, а във въздуха се носеше мирис на цветя и горски плодове. Алекс вдиша с пълни гърди от ароматите и се почувства малко по-добре, а Роло изглеждаше изпълнен с енергия и час по час скачаше във въздуха. Дори лицето на джуджето се поразведри, но пък Лиянна изглеждаше все по-мрачна. Алекс се зачуди какво я натъжава толкова и в главата му пробягна смелата мисъл, че може би и тя страда от раздялата им.