— Принцеса! Истинска принцеса и изобщо не ни каза! — повтаряше си Роло, сновейки напред-назад из широката стая хралупа, в която елфите ги бяха настанили.
Народът на Лиянна живееше в съюз с расата на кентаврите, като двата народа се бяха устроили в странни, изградени в самите гори градове, издигащи се на нива. На най-ниското ниво, в нещо средно между шатри и конюшни, живееха кентаврите, както и еднорозите — приказните коне на елфите, чиито чела бяха украсени от блестящ сребърен рог. Самите елфи живееха на по-горните нива, в изкуствено изградени хралупи, обзаведени като домове. Отделните дървета се свързваха с мостове от дърво и лиани и целият град създаваше усещане за простор и свежест.
Алекс, Роло и Клаус бяха настанени в широка хралупа, която можеше да побере поне още пет човека и след като се изкъпаха в специално предоставена за това уханна вода, се бяха събрали да чакат да стане неизвестно какво, неизвестно кога. Лиянна бе отишла с брат си при нейния баща, крал Арлеанн Трети и сега Алекс нещастно въздишаше по нея.
— … Непълнолетна и избягала от кралството си принцеса, искаш да кажеш — изсумтя джуджето. — Не бих казал, че има с какво толкова да се похвали човек.
— На колко ли е години? — позачуди се Роло. — Колко живеят елфите?
— Повече от хората, по-малко от джуджетата — лаконичен бе Клаус. — Макар с магия, нещата могат да се обърнат в една или друга посока. Съдейки по вида на Лиянна, тя да е на не повече от 30 години, вероятно по-малко. Което ще рече, че ако беше човек, възрастта й би отговаряла на, хмм, на тази, на която е Алекс.
Момчето се изправи:
— Значи ние сме на една възраст?
— Приблизително — уклончиво отговори джуджето.
— Няма да стане, Алекс — обади се Роло.
— Кое? — Не разбра момчето в първия момент, след това схвана и се наежи. — Теб пък какво ти влиза в работата? Все пак тя целуна мен.
— Тя е принцеса, Алекс — отвърна Роло.
— Е, да, ама аз пък съм рицар, изпратен от архимага — начумери се младежът.
— Освен това е елф — контрира морякът.
— Да, обаче… ъъ… — Алекс се запъна.
— Остави момчето да помечтае! — каза Клаус на Роло, смеейки се. — И по-странни неща са ставали.
— Вярно е — кимна примирено Роло. — Веднъж една гномка се влюби в блатен дух.
Клаус избухна в гръмогласен кикот, а Алекс зяпна:
— Шегуваш се.
— Какво стана? — попита смеещото се джудже.
— Тя реши да го свали, като го хлопне с бухалка по главата. Той се разпльока на много неприятна локва. Гномката се почуди какво става, пък после се изкъпа с нея.
— Отвратително — възмути се Алекс, докато джуджето започна да се смее още по-гръмко.
В този момент в стаята им влезе висок елф с превзето изражение на лицето, който им съобщи патетично:
— Негово величество крал Арлеанн Трети ви кани на аудиенция след половин час. Моля последвайте ме. А вие — елфът погледна Алекс, — моля елате с бронята си.
— Аз по принцип си ходя с нея — сви рамене момчето, докато поставяше доспехите си, които освен всичко, се и слагаха сравнително бързо.
До него Роло просто зави традиционната кърпа на главата си.
— Трябва и аз да си имам нещо отличително — съобщи той на гледащия го неодобрително елф.
— И да не ми пипате вещите! — помаха с пръст джуджето, след като се уви в палтата си, въпреки че в Гората бе много по-топло, отколкото в Планината.
Тримата последваха елфа по серия от въжени мостчета и дървени стълби, които най-накрая ги отведоха на малка поляна, където на дъбов трон стоеше елфическият крал. Той бе висок, с тъмноруса коса, като годините съвсем леко бяха помрачили прекрасния му лик. На главата си носеше венец от сплетени върбови клонки, поръсени с нещо като сребърен прашец, а в ръцете си стискаше сребърен жезъл. Лиянна и Рианн стояха на почтително разстояние зад него, а до тях бе застанала жена, която бе копие на елфата, но изглеждаше малко по-възрастна — вероятно нейната майка. Полянката около тях бе пълна с елфи и кентаври, които тихо шумяха, чакайки гостите. Щом ги видя, кралят се понадигна и махна с ръка:
— Добре дошли, скъпи гости. — Гласът му бе дълбок и мелодичен, — от разказа на щерка си разбрах, че сте я спасили от тъжната участ да бъде погубена от гномски мародери, а по-късно, пак с вас, е избегнала неизбежна гибел по стръмните чукари на Планината на Забравата. Народът на елфите и аз лично ви дължим благодарност за това.