Съществото тичаше изненадващо бързо за късите си крачка, но все пак младежът не бе в лоша форма и започна да го настига. Двамата приближиха огромна дървена врата, която явно беше изходът от библиотеката; тя рязко се отвори и през нея влетяха двама мъже със средновековни доспехи и мрачни изражения на лицата.
— Нарушител! — викна зеленото същество и се скри зад воините.
— Чакайте! — обърка се Алекс още повече от странната гледка на войници, излезли като от филм за крал Артур — аз…
Но стражите, точно както във филмите, не чакаха. Единият от тях вдигна обкования си с желязо юмрук и халоса момчето право по брадичката. Алекс изпъшка, описа полукръг във въздуха, сетне се стовари на земята и всичко потъна в мрак.
Архимагът
Алекс изпъшка и полека отвори очи. Струваше му се, че всичко, случило се през последния час е някакъв лош сън. „Дано и домашното на господин Хендрикс е част от него“, помисли си с надежда той.
Сънят обаче явно продължаваше, тъй като младежът се намираше на голямо легло в огромна каменна стая, в чиито ъгъл грееше запалена камина. Алекс стана и се огледа. Стаята, подобно и на стражите, които го бяха нокаутирали, изглеждаше като от филм за крал Артур, обзаведена с огледало, голям гардероб и вана, която обаче в момента бе празна. Алекс съжали за последното, тъй като му се искаше да се изкъпе — особено ако наистина се бе озовал във филм, бе редно да е чистичък.
Вниманието му бе привлечено от маса, на която бяха наредени вкусни плодове. Момчето се поколеба за миг, но гладът си каза думата. Алекс приближи масата и изяде приготвените праскови и кайсии. Бяха сладки като мед и много вкусни. Такива не бе ял нито в Ню Йорк, нито в Хадънсвил. Някой беше приготвил и сок от ябълки, който Алекс изпи с огромно удоволствие — никога не бе опитвал такъв.
След това хапване момчето въздъхна доволно. Каквото и да му готвеше съдбата, поне не бе гладен.
В този миг очите му съзряха камбанката. Тя бе малка, сребърна и поставена на ръба на масата. Алекс я взе и разгледа. Беше много красива и той реши да я разклати. Чу се странен звън, хем тих, хем някак си отекващ. Беше красив звук и младежът се усмихна.
Тогава зад гърба му се чу скърцане. Алекс се сепна и се обърна назад, виждайки да се отваря незабелязана от него дървена врата. Момчето потърка брадичката си, сещайки се за злополучния момент със стражите, но този път в стаята влезе висок, елегантен, възрастен мъж в странна, някак римска на вид роба. Добре сресана бяла коса стоеше над интелигентното му лице, което излъчваше мъдрост и спокойствие.
— Добре дошъл, страннико, — каза бавно влезлият. — Аз съм архимагът Санарос. Добре дошъл в кралския дворец на Ралмия.
Алекс зяпна.
— На кое? — възкликна той.
— На Ралмия, кралството на магията — уточни архимагът Санарос. — Извинявам се за непристойното поведения на библиотекаря Грец и стражите на замъка. Уви, ние сме в състояние на война и подозрителността е наш естествен спътник. Въпреки това, грубостта няма оправдание и смирено моля за извинение.
— Ами… ъм, добре — пообърка се Алекс, все още не разбирайки много какво става. — Ъъ, как съм се озовал тук… ъъ, и къде е това тук?!
— Ще отговоря на въпросите ти, страннико — отвърна старецът, — но…
— Името ми е Алекс — уточни момчето.
— Добре, Алекс — усмихна се благо Санарос, — може би първо ще искаш да вземеш една баня?
Младежът охотно се съгласи с предложението на възрастния човек, но реши, че трябва да разбере какво става. Преди още да се опомни, две приказно красиви момичета с неестествен син цвят на кожата дойдоха с гореща вода и само ожесточени му протести, и зачервеното му лице им попречиха лично да го съблекат и изкъпят. Взеха обаче дрехите му за пране, заменяйки ги със скъпа червена туника и черен панталон, които той облече след горещата баня.
Когато свърши, Санарос отново дойде в стаята, отправяйки му покана да го последва.
— Ела — меко заповяда старецът и Алекс, свивайки рамене, тръгна след него по вита стълба, която го изведе в огромна столова. В нея бяха насядали хора с очевидно високо положение — застаряващ рицар, който дори на масата седеше с ризница, богата жена в скъпа рокля и още няколко добре облечени господа, които можеха да бъдат само благородници.
— Санарос — изръмжа рицарят, — това ли е великият войн, който си призовал за нашето спасение?!