Когато Алекс и Лиянна се върнаха на тържеството, кентаврите вече свиреха нежна музика и всички танцуваха, въпреки ромонещия дъжд, който не само не им пречеше, но като че и обгръщаше танцуващите в бляскав ореол. Елфически младежи и девойки се разминаваха със своите родители с елегантни стъпки на танц, подобно на валс. Роло бе успял да завърти главата на съвсем млада елфа и накичил цвете на ухото си ловко се въртеше около нея, докато Клаус танцуваше с достолепна елфическа дама, очевидно трогната и развеселена от вниманието му.
— Наш ред е — каза Лиянна.
— Аз… ъъъ… не мога да танцувам — изчерви се Алекс.
— Ще се научиш — отвърна елфата и в следващите часове двамата изкараха най-хубавите мигове от живота си досега.
И когато накрая приключиха с танците, капнали и уморени, в сърцата и на двамата цареше чувство на върховно щастие и удовлетвореност.
— Дааа… каза малко по-късно Клаус, докато с Роло и Алекс си лягаха, изтощени от нощния танц и мокри от топлия дъжд. — Принцесата на елфите и момчето от друг свят. Направо може да се напише балада.
Той и не знаеше колко е прав.
Не всички обаче бяха тъй щастливи в тази прекрасна, късна есенна вечер в Ралмия. На десетина мили от мястото, където Алекс и Лиянна доскоро бяха танцували, една страховита черна сянка коленичи до малко горско изворче и хвърли в бистрите води листенца имел, черен като нощта. Сетне изтегли дългия си, лъхащ на скръб меч и разбърка водата, която забълбука и закипя, сякаш отдолу изригваше вулкан.
Лорд Дакавар прибра оръжието си и смирено коленичи, когато страховитият образ на Прокълнатия изпълни нощния мрак.
— Докладвай — гласът, напомнящ пращене на настъпени сухи есенни листа проряза околната тишина.
— Момчето спасител и неговите приятели са гости на крал Арлеанн, господарю мой — започна Рицаря на Смъртта. — Аз наказах оркските жреци, които поради некадърност допуснаха риск от объркване на плановете ви, господарю. Какво да правя с червения дракон, който е сринал вашата статуя?
Прокълнатия се замисли за миг.
— Засега го остави — отговори той бавно, — няма нужда да разкриваш присъствието си твърде рано. Нещата се придвижват точно според плана ми.
Дакавар свали шлема си и червените искрици, които му служеха за очи, се поразшириха леко:
— Господарю мой, краля на елфите може да окаже помощ на момчето спасител — рече с мъртвешкия си тон Черния лорд.
— Вече нищо не може да помогне на това глупаво дете — отговори Вземедушеца. — Много скоро то ще научи това, което ни интересува и тогава ще го оставя на теб, мой верни рицарю — гласът на Черната Сянка стана по-тътнещ, същински грохот от разпадащ се айсберг. — Най-после моят дългогодишен план ще даде плод. Ралмия ще бъде завладяна от мрака, така както е трябвало да бъде от самата зора на времето.
Лорд Дакавар сведе почтително глава, докато ужасното привидение се стопи и изчезна така, както и беше дошло.
Отново на път
След кратко, но сърдечно сбогуване с крал Арлеанн, съпругата му и принц Рианн, Алекс, Роло, Клаус и Лиянна отново бяха готови да тръгнат на път. Времето се бе смръщило и след прекрасната вечер на предходния ден сега отново валеше дъжд, който обаче не бе дружелюбен като онзи от предната вечер. Елфическият крал бе дал красиви тъмнозелени наметки на пътниците, които ги пазеха отчасти от тежките капки.
Алекс бе наметнал своята върху бронята и забеляза, че по подобен начин е облечена и Лиянна, която също бе получила лека ризница от баща си. Под наметалото тя държеше и новия си лък.
Четиримата се отправиха мълчаливо на път, спуснали качулки над лицата си в напразна надежда да останат малко по-сухи. Елфическата принцеса бе предложила на Клаус да остане в Гората на Сънищата през цялата зима, докато времето се оправи и му позволи да се върне в Планината, но джуджето веднага отказа:
— Стигнах дотук и искам да видя какво ще стане накрая.
Не след дълго прекрасният горски град бе само спомен зад гърба им, но благотворният ефект на гората се усещаше дори в непрестанния дъжд и пътниците не униваха, нито се чувстваха уморени. По пътя си често виждаха или усмихнати елфи, или препускащи кентаври, които им махаха за поздрав или ги канеха на гости, където ги гощаваха с вкусни плодове и зеленчукова яхния. Така изкараха няколко дни, след което Гората се превърна в обикновен лес, дърветата станаха по-разкривени и недружелюбни, пътеките — по-занемарени и обрасли в храсталаци и бурени, а странниците, които срещаха все по-рядко, не бяха така дружелюбни.