Времето също стана по-студено и дъждът, който се лееше над елфическата гора, се превърна в хапещ бузите сняг. Той отнемаше силите им и разпалваше стръвен глад в телата им, който едвам утоляваха въпреки наличието на вълшебната покривка и плодовите провизии на крал Арлеанн.
Нощем четиримата разпалваха огън, край който се грееха, седнали близо един до друг. Алекс и Лиянна станаха още по-близки в тези вечери и често заспиваха прегърнати, като елфата отпускаше глава върху гърдите на своя любим. В тези моменти Алекс се чувстваше едновременно силен и уязвим, съзнавайки в пълна степен важността на мисията си.
Уви, откакто излязоха от владенията на елфите, спътниците също имаха чувството, че някой не особено добронамерен — ги наблюдава. На Алекс му се струваше, че между дърветата час по час профучава злокобен черен силует, а всеки от групата от време на време усещаше безпричинен хлад, който не бе нито от биещия в лицата им леден вятър, нито от носения от него сняг.
За щастие, когато гората оредя, неприятното усещане отмина, а с него утихна и вятърът. Остана само снегът, който продължи да вали бавно и някак омайващо, предлагайки измамно спокойствие и топлина.
— Някой ни следеше — рече по някое време Клаус, — но или се е отказал, или е изостанал назад.
— И аз го усетих — потвърди Роло, — но беше дяволски добър, не можах да видя нищо повече от тъмна фигура, която се показва иззад някое далечно дърво.
— Който и да беше, не ни мислеше доброто — потръпна Лиянна. — Ти не го ли усети Алекс?
— Почувствах някакъв мраз и ми се стори, че мернах нещо черно да профучава на няколко пъти — кимна момчето, — но не бях сигурен дали не е игра на въображението.
— Сигурно всички сме просто по-изнервени и ни се привиждат разни неща — съгласи се Роло, но физиономията на Клаус подсказваше, че джуджето е убедено в това, което е видяло.
Гората обаче наистина свърши, а с нея и всичките грижи за тайнствения преследвач. Докъдето стигаше погледът на Алекс, се простираше хълмиста заснежена местност, осеяна с малки селца, от които дружелюбно и подканящо се издигаше пушек.
— Градът на Оракула е наблизо — каза Клаус. — След два-три дена сме там.
Пътят през хълмовете бе уморителен с постоянните си изкачвания и спускания, но поне имаше достатъчно селца, в чиито ханове четиримата можеха да поседнат, да утолят глада си и ако замръкнат, да си легнат в постеля.
Крал Арлеанн щедро бе дал пари на дъщеря си и затова златиците, които бяха започнали да намаляват застрашително в Каменодел, вече не тревожеха Алекс.
Както джуджето обеща, Града на Оракула не беше далеч и след два дни се появи пред тях. Той не бе много голям, но все пак значително се отличаваше от околните села. В него имаше изключително и само странноприемници, тъй като той бе изграден около Храма от предприемчиви търговци и ханджии, които посрещаха прииждащите от цяла Ралмия странници. Цените в града бяха значително по-високи отколкото в селата край него, а домакините винаги бяха коварно усмихнати, предлагайки различни услуги, сувенири и амулети.
Самият Храм в центъра на Града бе висока мраморна постройка с един-единствен централен вход, който изглежда бе постоянно залостен с метална врата. Пред нея стоеше висок стар жрец, записващ в голям пергамент желаещите да видят оракула срещу скромната сума от двадесет златици. Жрецът не направи компромис на Алекс, въпреки че момчето настоя.
— Пратен съм от Санарос — каза младежът, гневно тръсвайки русата си коса, когато научи, че свободен час има чак след седмица — по спешна задача!
— Млади момко — отговори търпеливо жрецът, — ако ще и Прокълнатия да ви беше пратил със спешната мисия да му откриете митичната Перла на Феникса, пак нямаше да ви пусна.
Алекс преглътна гневния си отговор или по-скоро се насили да затвори устата си, след като усети как Лиянна предупредително го стисва за рамото. Момчето ядосано плати исканата сума и се отдалечи, едвам сдържайки яда си.
— Така е винаги, когато има бюрокрация — обясни Роло. — Все гледат да те бавят и да ти приберат парите.
Сега четиримата трябваше цяла седмица да бездействат.
Решиха, че няма смисъл да плащат безбожните цени в града и затова отседнаха в хана на близкото село, в който срещу 5 златици им предоставиха удобна широка стая за целия им престой, като в това включиха и храната.