— Не се притеснявай. Всичко ще е наред.
— По-бързо! Да не искаш Оракула да се простуди!? — обади се нервно жрецът.
Алекс с неудоволствие се отдалечи от елфата и се шмугна в огромния храм.
Вътре бе тъмно и спокойно, пълно с горящи свещи. Оказа се, че подът е най-обикновен пясък, въпреки пищния вид на сградата отвън. В центъра на просторната зала имаше огромна дупка, от която излизаше дим. Край дупката се бе сгърбила стара, съсухрена жена облечена в черна роба, която жадно вдишваше от пушека.
— Ти не си оттук, момче — бавно прошепна старицата и Алекс разбра, че тя няма предвид града.
— Не — кимна той. — Идвам за…
— Знам за какво идваш — прекъсна го жената, — макар да е трудна и неясна за разчитане съдбата ти. Обвит в мъглата от лъжи си ти. Измяна отвисоко дебне те.
Алекс изтръпна. Измяна? Кой щеше да му измени?
— Търся Перлата на Феникса — накрая каза той. Гласът му отекна в Храма.
— Перлата на Феникса — кимна старицата. — Талисман древен, тя е. Могъща сила крие, но в грешни ръце гибел ще донесе.
— Знам — кимна Алекс. — Аз няма да позволя това да се случи.
Старицата се засмя.
— О, каква увереност. Присъща за младите тя е. Чуй, момко хубав, онуй що търсиш, е близо край морето, в град на раците що кръстен е, а хората от риба прехраната си вадят! Чуй това, но побързай, други също алчно дебнат за талисмана, а от теб те по-стари са, могъщи и лукави.
Алекс зяпна.
— Кой? Прокълнатия ли я търси?
— И старата Сянка, дето дебне и плете козни като паяк, тя също, нейния палач и той, но и още един, що някога е бил джудже.
Алекс тръсна неразбиращо русата си коса. Нищо от това, което старата жена му казваше нямаше никакъв смисъл.
— Чуй последно нещо, момко хубав златен, а след това тръгвай, тръгвай и побързай. Перлата скъпоценна взора ти ще види, но Ралмия не ще напуснеш нивга ти.
Алекс замръзна. Нямаше да напусне Ралмия никога… значи щеше да… да умре?!
— Хайде, тръгвай, бърже, че съм уморена!
Механично Алекс се обърна и бавно излезе от храма. Наведените му рамене и глава му спечелиха съчувствен поглед от жреца, който тихо промълви:
— Не всякога пророчествата са това, което искаме да чуем.
Но момчето не му обърна внимание.
Лиянна, Роло и Клаус го приближиха, но щом видяха изражението му, лицата им посърнаха като попарени.
— Това са глупости! — горещеше се Роло, ръкомахайки гневно.
Четиримата се бяха прибрали в хана, в който бяха отседнали. Алекс се беше отпуснал с тъпо изражение на масата, а Лиянна бе увила ръка около раменете му и се мъчеше да го успокои, шепнейки му на ухо нежни думи. Клаус мрачно отпиваше от халбата си с бира.
— Никъде не е казано, че да не се прибереш в селението ти означава, че ще умреш — морякът беше сериозно ядосан.
— Санарос ми обеща да ме върне щом успея — със слаб глас каза Алекс, — значи няма да успея.
— Не е така, миличък — каза му нежно елфата, — може пък да останеш с мен, както си обещахме в Гората на Сънищата.
Тази мисъл разведри младежа и той се поусмихна.
— Няма смисъл да тълкуваш бъдещето, Алекс — намеси се и Клаус, — по-скоро се съсредоточи върху непосредствената си задача. Града на Раците не е далеч от тук, ако наемем сал по близката река, даже ще стигнем за по-малко от седмица. Ще вземеш Перлата и всичко ще приключи.
— Оракулът каза за други… — момчето се помъчи да си спомни думите й — джудже, което е било… не… който някога е бил джудже…
Лицето на Клаус потъмня.
— Това може да е само Обитателя.
Обитателя! Отвратителният спомен от бестиария изплува в мислите на Алекс.
— Все пак не мисли за това. Утре ще тръгнем и всичко ще е наред — джуджето се мъчеше да убеди и себе си.
— Да, да… — кимна Алекс, сетне се сети за нещо — колко съм глупав! — и се изправи на крака — изчакайте ме тук! Аз трябва да свърша нещо сам в стаята.
И с бързи крачки той се изкачи до помещението, в което бяха настанени, влезе вътре и хлопна вратата зад гърба си.
Сетне бръкна в багажа си и извади малката лампа за контакт, която Санарос му беше оставил. „Три пъти ще имаш възможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен“, бе му казал архимагът. „Най-добре не ме викай, преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.“