— Пази Алекс за няколко минути — каза Роло на Лиянна и внимателно отмествайки ръката на ранения си приятел, се затича към най-близкия кораб, който сякаш се стягаше за отплаване по течението на реката. Макар и не голям, на вид плавателният съд бе широк и тумбест, а на кърмата му грееше надпис, огласяващ името му — „Веселата Видра“.
— Хей! — извика Роло — ще се намери ли място за четирима пътници?
— Закъде сте? — попита го млада жена, застанала на палубата.
— Града на Раците! — отговори Роло — ще си платим, а аз мога и да помагам.
Жената махна с ръка:
— Качвайте се тогава.
Морякът се ухили и помаха на приятелите си. Клаус и Лиянна домъкнаха Алекс до кораба и със задружни усилия го качиха.
— Не ми казахте, че един от вас е ранен — изрази недоволството си младата жена.
Беше висока и стройна, с кестенява коса. Лицето й бе красиво и гордо, а на кръста й се полюшваше рапира.
— Да не би да ви гони някой? — поинтересува се тя — Не искам неприятности.
— Ще платим добре — обеща Лиянна, — само ни приемете, моля. Приятелят ми е много зле.
— Това го виждам и сама.
— Къде всъщност е капитанът на кораба? — запита Роло. — Може ли да говоря с него?
— Говориш — леко се усмихна младата жена — с нея. Аз съм капитан Киара.
Роло зяпна за миг.
— Не отговорихте на въпроса ми — продължи Киара, — преследва ли ви някой? Моят кораб е търговски, не искам неприятности.
В този момент от кея се разнесоха писъци. Роло се обърна по посока на звука и изруга, пребледнявайки като смъртник.
Лорд Дакавар приближаваше към тях, а по черните му доспехи нямаше и следа от пламъците или срутилата се сграда. Очите му блестяха злобно, а прокълнатият меч в ръката му излъчваше болка и студ.
По-лошо, четирите му скелета също се бяха възстановили и отново крачеха напред с вдигнати саби.
— Нека отплаваме бързо! — извика Лиянна.
— Лорд Дакавар…? — очите на Киара бяха широко отворени и изпълнени с ужас — това не е възможно… той е… вашият преследвач? В какво, за Бога, сте се забъркали?!
Сетне се обърна и извика команда към екипажа. Моряците й започнаха да вдигат котвата и да опъват платната. На Лиана й се струваше, че всичко става бавно, твърде бавно.
Елфата вдигна лъка си и стреля по Рицаря на Смъртта. Черният му меч се завъртя във въздуха и съсече стрелата в полет.
— Не можете да избягате, елфическа принцесо — гробовният му глас отекна в утринния въздух и изплашените викове на околните замлъкнаха, — вашата съдба е предопределена. Моят господар ще пирува с душите ви така, както мечът ми с вашите тела.
Киара изруга, извади рапирата си и посече въжето на бавно издигащата се котва. Корабът се разклати и се люшна по течението.
— Кажете на гребците да напънат с всички сили! — извика младата жена.
Лорд Дакавар леко наклони глава към отдалечаващия се кораб. Червените му очи фиксираха Киара.
— Не биваше да се замесвате в това, милейди — каза си Черния Лорд, — сега ще споделите съдбата на бегълците, които приютихте.
След това лорд Дакавар се завъртя на пети и се отдалечи от кея, следван от немъртвите си скуайъри и писъците на околните.
По реката
Светът беше студен, мрачен и враждебен. Сенките бяха навсякъде, съскащи и хриптящи, плашещи и в същото време приканващи към своя измамен покой. Той още си спомняше дуела с Черния Лорд, всеки смазващ удар, който тялото му понасяше дори през елфическата броня, удар, оставящ го жалък и смразен, неспособен да защити себе си, приятелите си, мисията си и света, който го бе приел.
За щастие другарите му бяха отблъснали чудовището, бяха му помогнали и, говорейки му разни неща, го отведоха далеч от Черния Лорд, там, където той нямаше да може да го стигне и да изтръгне душата от крехкото му тяло.
Спомняше си ходенето към Града на Пророците като някакъв безформен кошмар, в който почти бе влачен напред, после Черния Лорд, който се надигаше, жаден за мъст, неумолим, непобедим.