Качиха го на нещо — на кораб? — и отплаваха тъкмо навреме, малко преди палачът на Прокълнатия да го застигне и черното му острие отново да се издигне за нов, този път последен удар.
Положиха го на някакво топло легло, свалиха доспехите от него и го завиха с тежко одеяло в малка каюта. Приятелите му стояха над него и му говореха нещо, но той не ги чуваше.
Накрая остана само Лиянна, която бе винаги до него, още от самото начало. Неговата принцеса, неговата любов. Тя го прегърна и залюля, като дете, което е сънувало лош сън и му запя стара елфическа песен за смелост, за кураж, за обич и за надежда. Постепенно той спря да трепери, успокои се, унесе се и заспа дълбок, сладък сън, далеч от Черния Лорд и неговите кошмарни сенки.
Събуди се на следващия ден, объркан и непомнещ нищо. Последното, което се бе запечатало в съзнанието му бе как вдига Меча на Дракона пред лорд Дакавар и после как Рицаря на Смъртта връхлита, обсипвайки го с градушка от удари.
Потръпна от спомена и се изправи. Намираше се в дървена стая, която леко се поклащаше. За момент Алекс помисли, че има нещо с главата му, после осъзна, че е в каюта.
Изправи се в леглото си и изпъшка. Цялото му тяло бе в синини и го болеше. Синини, които, ако не беше Бронята на Сребърната Луна, сега щяха да са кървави рани. Самата броня стоеше в ъгъла, леко поочукана, но все така здрава, както в мига, в който Санарос му я даде.
Младежът понечи да стане на крака и се олюля. Подпря се с ръка за стената и постоя така няколко минути, докато вълната на слабост попремине. Сетне бавно и неуверено стигна до вратата на каютата си и я отвори. Озова се в дълъг дървен коридор, ходенето по който изцеди силите му. Когато стигна малки стълби, водещи нагоре към палубата, той изстена и седна на тях да си поеме въздух и да събере още малко сили.
Усети, че пак се унася, тръсна глава и отново стана, макар това да му коства известни усилия. Сетне се изкачи по стълбите и излезе на палубата. Силната слънчева светлина го заслепи и той присви очи.
Видя как Роло и някаква непозната жена си говорят, облегнати на кърмата. Клаус беше седнал под едно корабно платно и пълнеше оръжието си с някакви частици. А Лиянна…
— Алекс! — Чу гласа и усети ръцете й да го подпират — Защо си станал?
Младежът се отпусна до нея и я целуна леко. Дочу стъпките на Роло и Клаус, които също се приближиха.
— Добре ли си, братле? — попита морякът.
Алекс видя искрена загриженост в очите му и се трогна.
— Гладен съм — успя да каже накрая.
Непознатата жена, която стоеше зад Роло, звучно се засмя.
— Това е добър знак. — Сетне се обърна към един дребен моряк и нареди — донеси супа!
Сложиха Алекс да седне на малко, дървено столче и му донесоха топла чорба за ядене, която той погълна с удоволствие. Сгрят от храната той се почувства по-добре. Сетне нещо му хрумна.
— Покривката още ли е с нас?
— Да — озадачено кимна Роло, — но има и още супа.
— Донеси ми я — помоли момчето. Приятелят му скочи, отиде до каютата си и след миг се върна с вълшебния предмет, разтваряйки го.
Алекс се усмихна щастливо. На покривката се появи голям, млечен, аериран шоколад.
— Какво е това? — попита Роло, гледайки учуден кафявите блокчета. Алекс не отговори, а грабна шоколада и го захрупа с апетит.
— Хмм — въздъхна накрая щом изяде половината, — сега наистина съм по-добре.
Сетне видя обърканите физиономии на приятелите си и се засмя:
— Опитайте де!
Той им подаде остатъка от шоколада. Лиянна го раздели на няколко редчета и като ги разпредели между себе си, Клаус и Роло, отхапа от своето. Лицето й се озари от щастлива усмивка. Роло отхапа предпазливо от неговия си дял, след което и той придоби доволно изражение и подаде едно блокче на жената зад себе си:
— Киара, искаш ли малко?
Капитанката подозрително захапа блокчето, но щом усети вкуса се ухили.
— Само заради това си струваше да ви кача — каза накрая.
Клаус гледаше своя шоколад като пепелянка, но като видя реакциите на другите, бързо го лапна и джуджешката му физиономия се разтопи в щастлива гримаса.
Алекс се засмя отново, като видя реакциите на другарите си, а сетне русата му глава клюмна напред и той отново заспа.
Събуди се на заранта в леглото си. Чувстваше се много по-отпочинал и в по-добро настроение. Битката с Дакавар вече бе повече като мътен, неприятен спомен и той веднага я изхвърли от ума си. За миг се сети за Перлата и ужасно се притесни, но впоследствие си даде сметка, че вероятно е качен на кораб, пътуващ именно към Града на Раците и отново се успокои.