Така те изгубиха още един ден в купуване на по-здрави въжета и платна, по-яки гребла, допълнителни провизии. Отвсякъде слушаха една и съща мрачна история за нападението на Обитателя, а по някои от къщите се виждаха и следи от огромните му нокти или огнения му език — мощни резки по стените на сградите или петна от изгоряло. Не всички обаче бяха мрачни — предприемчиви търговци бяха направили дървени фигурки на Обитателя на цена златица за едната. Алекс се излъга и си купи. Фигурката беше нескопосно издялано дървено парче, мацнато със зелена боя, с некадърно нарисувани очички по главата му и остро клюнче от мида.
Едно обаче беше ясно — създанието бе наистина грозно.
Когато се върнаха на кораба, хапнаха мълчаливо и се разотидоха по каютите си — утре щяха да стават рано. Алекс си открадна бърза целувка от Лиянна и се прибра в каютата си. Сетне с натежало сърце бръкна в торбата с багажа си и макар да не искаше да безпокои стария Санарос, потърка лампата за връзка с него.
Видението на архимага изплува в блъвнат облак дим. Старецът изглеждаше още по-изнемощял и се бе увил във вълнена роба, с качулка, спусната над изпитото му лице.
— Алекс — усмихна се слабо той, — толкова се радвам, че ми се обаждаш. Вече сме останали само аз и Грец в замъка. Пък той, миличкия, не е най-интересният събеседник… но кажи за тебе. Намери ли Перлата?
— Аз… съжалявам, архимаг, но нося лоши вести… — Алекс се запъна.
— Какви? — попита Санарос, сетне намигна на момчето. — Хайде, кажи ми смело. Не съм толкова слаб, колкото сигурно изглеждам.
— Аз… — заекна Алекс. — Перлата… е открадната.
— Тъй ли? — Санарос се изправи рязко. — От кого? Лорд Дакавар?
Момчето зяпна:
— Вие знаете за него?
— Да, да, разбира се — Санарос изглеждаше напрегнат. — Злият палач на Прокълнатия, надявах се той нивга да не се надигне от гроба повече, но, уви, предусещах, че отново ще тръгне на рат. Но кажи ми, той ли е взел Перлата?
— Не — поклати глава Алекс, — въпреки че се опита да ме убие. Обитателя я е взел.
— Какво!? — кресна Санарос и момчето потръпна от внезапния гняв, избликнал от стареца. — Това отвратително чудовище отново… както и да е. — Архимагът се овладя. — Мисията ти става все по-трудна, момчето ми — смекчи се и гласът му. — Обитателя е могъщо чудовище. Ти обаче си едничката надежда на Ралмия. Старите благородници вече измряха от страшната болест, поразила краля, а може би и моя час скоро ще удари.
— Не се притеснявайте — каза младежът по-смело, отколкото се чувстваше. — Няма да ви проваля. Аз… ще взема Перлата и ще ви я донеса. Обещавам!
Алекс стисна зъби.
— О, Алекс — грейна лицето на Санарос. — Ти си най-смелият младеж, който някога съм виждал. Толкова се радвам, че помагаш на Ралмия. И знаеш ли, аз ти вярвам. Сигурен съм, че ще успееш да ми донесеш Перлата, да донесеш мир на моето селение.
Сетне старецът отново стана мрачен.
— Имаме само още едно свързване помежду ни, Алекс. Обади ми се, когато вземеш Перлата.
И образът на стареца се разсея в облак дим.
Пъкленият остров
Преминаването от устие на река в море не е сред най-приятните неща за един моряк и поради това всеки на борда на малкото корабче на капитан Киара бе изключително доволен, когато най-после навлязоха в морската шир, след като срещуположните течения на устието на река Снежноструйка ги бяха бутали ту напред, ту назад.
— Кофти работа беше тая — каза Роло на Киара, когато всичко свърши.
— Като всеки път — сви рамене тя. — Не си ли влизал друг път в морето?
— Въобще не съм плавал по море — сви рамене морякът.
— Е, в такъв случай, ако обичаш самото плаване, те чакат незабравими мигове.
Алекс обаче също никога не се бе качвал на кораб, още по-малко на платноход и единственото, което го чакаше, бе морската болест. Почти целия следобед от първия си ден в морето младежът прекара на перилата, мъчейки се да изхвърли зад борда всичко, което бе ял през последните няколко дни. Лиянна се тревожеше много, а накрая взе, че й прилоша и на нея и единствено някакъв горчив илач от Киара ги отърва от мъките.
Пътят им до Пъкления остров бе не повече от два дни. Той бе самотно място, благословено от природата, с гъсти гори, макар да не бе особено голям. Или поне така казваха слуховете за него.