Сетне Клаус се усмихна криво.
— Но то няма да се случи. — Джуджето намигна на елфата и Киара. — Ще върна вашите любими живи и здрави. Обещавам.
— А сега вие двамата — той се обърна към Алекс и Роло, — напред към центъра на острова. Да взимаме проклетата Перла и да се махаме оттук.
Младежите се спогледаха, сетне тръгнаха подир вече започналото да крачи напред джудже.
Приятелките им останаха зад тях.
Обитателя
Пътят през гората, която приличаше на джунглите от света на Алекс, бе нелек и дълъг, при все че островът не бе голям. Пътеки нямаше, всичко бе обрасло в лиани и гъсти храсталаци, които запречваха пътя. Алекс и Роло трябваше да разсичат с оръжията си увисналата на пътя им растителност, за да могат да продължат.
И тримата спътници се бяха умълчали, а Клаус направо изглеждаше угнетен. Това никак не се връзваше с картината около тях — навсякъде пееха птици, крякаха маймуни и като цяло мястото изглеждаше пълно с живот, по нищо не личеше, че е бърлога на чудовище. Сочни плодове растяха по дърветата и чакаха някой да се пресегне и да ги вземе.
След време, изморени от постоянно обикаляне между огромните дървета и проправяне на път през лианите, тримата спряха да починат. Алекс предвидливо бе взел вълшебната покривчица в торбата си и тримата успяха и да похапнаха. Магическият предмет този път им сервира парчета крехко агнешко и Клаус много се зарадва.
— Любимото ми месо — каза той и лакомо заяде, за момент забравяйки за всякакви грижи.
След тази кратка почивка продължиха по пътя си. Постепенно растителността около тях стана по-рядка, а зеленият покрив от листа над главата им се разкъса, сякаш през него бе минал някакъв чудовищен звяр.
Не сякаш, а защото, даде си сметка Алекс, забелязвайки следи от огромни нокти по кората на дърветата. Накрая стигнаха долина, в чиито център се издигаше уродливо капище — огромна каменна сграда в пирамидален стил, на върха на която имаше гигантска дупка, сякаш нещо бе паднало с все сила отгоре й.
Алекс потръпна, като се замисли какво ли може да е то.
— Зловещо — сякаш прочел мислите, му каза Роло.
— Да разучим! — Лаконично коментира джуджето и слезе надолу към долинката.
Двамата младежи го последваха, стараейки се да не вдигат много шум. Приближавайки храма, забелязаха, че от близо той е още по-огромен и грозен.
— Много е стар — тихо обясни Клаус. — Някога в древни времена тук е имало гоблинско племе, което го е построило. Измрели са обаче много преди дори Обитателя да дойде тук. От тях е останала само почитта им към Прокълнатия и разни други чисто митологични фигури.
Входът на старото капище бе заринат в боклуци.
— Ъгх — нададе звук на погнуса Алекс, когато приближи вратата и усети как отвратителната воня го блъсва в носа.
— Глупак! — Роло го сграбчи за ръка и го издърпа настрана — не заставай пред входа.
— Няма проблем — намеси се Клаус. — Обитателя влиза през покрива на постройката. Да заобиколим!
Тримата тихо обиколиха храма, взирайки се във вътрешността му през редките прозорци и пукнатини, образували се от времето. През тях се виждаха струпани по земята злато и съкровища, скъпоценни камъни, дори килими и фигурки от ценна кост — слонова, драконова? — Алекс не можеше и нямаше как да прецени.
— Уха! — възкликна Роло — тук има богатство за цели народи!
— Тихо! — скастри го джуджето — това е кърваво и прокълнато имане. Не се оставяй разкоша му да те води за носа. С нищо не е по-добро от боклуците на входа.
Стигайки задната част на храма, видяха огромен процеп, през който имаха възможност да погледнат внимателно какво има вътре.
Алекс ахна.
В центъра на храма, внимателно поставена на малък олтар, лежеше перла, която хвърляше огнен блясък, осветяващ целия храм, всичките богатства, целия захвърлен разкош.
— Това е — каза Алекс, — сигурен съм. Това е Перлата! — Той развълнуван се обърна към приятелите си.
— Да, Перлата на Феникса — гласът на Клаус бе изпълнен с благоговение.
— Нещо не е наред — отвърна Роло, не споделяйки ентусиазма на приятелите си, — къде е Обитателя?
В този миг нещо капна до тях. Тримата вдигнаха глави едновременно и видяха чудовищно създание, вкопчило се като муха отвесно на стената на храма. От полуразтворената му човка се стичаше слюнка, а отрупалите като гроздове продълговатата му глава очи се бяха втренчили към натрапниците и блещукаха с неистова злоба. Тялото му бе продълговато и мускулесто, покрито с лъскави зелени люспи, а лапите му бяха издължени и снабдени с дълги, остри като на мравояд нокти, с които се бе закачило на стената.