— Юрген! — повтори Клаус. — Ела, де. Аз съм от ония, чиито предци обра. Ела, ела и хвани мен, Юрген. Хайде, де! — Джуджето вдигна странното си оръдие и изстреля залп шрапнели по него.
Те се забиха в тялото на звяра, но за разлика от преди, той не изпищя, а леко падна на четири крака, обръщайки цялото си внимание към джуджето. Роло стана и залитайки доближи Алекс.
— Взел си Перлата — изстена той — да се махаме!
Момчето поклати глава.
В този миг Обитателя се втурна към внука си. Клаус доволно кимна, сетне побягна обратно в храма, хлъзгайки се като на кънки по коридора, който бе покрил с дебел слой мас, която бе изпръскал отчасти от оръжието си, отчасти от тайните запаси, които винаги носеше в торбите си.
— Клаус! — викна Алекс и тръгна подире им, но Роло го хвана за ръката.
— Не! — поклати глава морякът.
— Какво не? — попита момчето — Той има нужда от нас.
Роло отново поклати глава.
— Какво има, какво ти става? — Алекс се опита да се отскубне, но Роло не го пусна.
— Той каза… — Очите на моряка се напълниха със сълзи.
Алекс го погледна, в първия миг неразбиращо, а после се опита с всичка сила да се освободи от захвата му.
— Пусни ме! — извика той — пусни ме веднага! Не мога да го оставя!
— Той поиска така, братле — процеди Роло, — не обезсмисляй саможертвата му.
Клаус стигна до края на залата, която Обитателя бе превърнал в гробище на жертвите си и се обърна към огромната твар, която бавно приближаваше към него. Изчадието се хлъзгаше по огромното количество мас, с което внукът му бе покрил всичко.
Клаус кимна одобрително. Мазнината се процеждаше отвсякъде, той бе изхарчил всичките си запаси, оставяйки и няколко пълни бутилчици тук-там из костите.
Обитателя изръмжа.
— Ела, дядо — тихо каза джуджето и надигна оръжието си, — ела по-близо.
Обитателя се приближи към своя потомък, човката му хищно тракаше. Шестте му очи втренчено и немигащо се взираха в Клаус.
За момент джуджето се замисли за Алекс и Роло и усмивка озари лицето му. Бяха симпатяги, тези двамата, като синовете, които никога не бе имал.
В следващия миг джуджето стреля. Шрапнелите се забиха право в лицето на отдавна изгубения Юрген, затваряйки четири от очите му. Обитателя изпищя и огненият език инстинктивно изскочи напред, докосвайки мазнината.
Клаус потръпна.
След миг целият храм се взриви.
— НЕЕЕЕЕЕ! — викът на Алекс разцепи нощния въздух. — Не, моля те! Неее!
Момчето се свлече на земята. Сълзите се стичаха от очите му като малки солени поточета. До него Роло не се чувстваше по-добре, неговите очи също бяха влажни, а лицето му изразяваше безкрайно страдание.
— Защо?… — хлипаше Алекс. — Не трябваше да става така, не трябваше.
Момчето се извърна към Роло, объркано, шокирано и изплашено. Морякът пристъпи до него и в следващия момент двамата се прегърнаха и заридаха, спомняйки си за Клаус. За грубоватата доброта, с която джуджето се бе отнасяло с тях. За начина, по който ги бе спасил от трола, а после и от лорд Дакавар. За тихото му чувство за хумор, за изобретателността му и за кроткото му присъствие, което им вдъхваше сили и кураж.
Двамата тръгнаха към кораба през нощната джунгла, Перлата осветяваше пътя им, но тази светлина им напомняше само за горящия храм и не им носеше никаква радост. Животни, изплашени от взрива и пожара, бягаха покрай тях, но двамата младежи бяха слепи за всичко наоколо.
На зазоряване стигнаха при кораба на брега. Лиянна и Киара се завтекоха към тях, усмихнати, че ги виждат живи и здрави. В следващия миг видяха израженията на лицата им, видяха и че Клаус го няма.
Перлата на Феникса бе в ръцете им, но славното джудже бе цената за този успех.
С Перлата в ръце
Отплаваха от Пъкления остров почти веднага, бързайки да се отдалечат от отвратителното място дори сега, когато Обитателя вече го нямаше. Киара зададе курс към открито море, планирайки да намери устието на река Песнопойна и направо да ги отведе към Кралския замък. Алекс се бе прибрал в каютата си и не искаше да вижда никого, дори Лиянна. Момчето просто се метна на леглото си и заплака, за кой ли път през изминалите няколко часа. Стоя така, докато сълзите му не пресъхнаха и той не заспа безпаметен сън. Роло пък просто седна под едно от платната и загледа морето, без да продума нищо. Киара го разбра и го остави насаме със скръбта му.