— Не мислите, че това съм аз, нали!? — зяпна Алекс. — Аз… аз съм момче! Ученик! Не рейнджър или супергерой, политик, или кечист, или…
— Магията посочи теб — настойчиво го погледна Санарос, — а нейните знаци не грешат. Ти си онзи, който ще пропъди мрака от Ралмия.
— Ама аз… — Алекс заекна — аз съм добър на бейзбол, но… аз не мога да се бия… — гордостта му за миг се обади — е, поне не много добре…
— Ще бъдеш въоръжен — благо рече Санарос, — с магически оръжия.
— Пращаме момчето за заколение — обади се лейди Олимпия.
— Тя е права, Санарос — допълни я Валтъс. — Чуй го само.
Санарос се изправи и гласът му прогърмя:
— А вие какво искате? Да стоим тук и да чакаме Прокълнатия да открадне Перлата? Тогава всичко е загубено!
Присъстващите замлъкнаха.
— Алекс… — Санарос го погледна и се усмихна тъжно. — Ти си последната ни надежда. Ако откажеш, Ралмия загива. А ако магията тук стане зла… пораженията ще засегнат дори и твоя свят.
Думите на архимага отекнаха зловещо във въздуха наоколо.
Момчето въздъхна и се замисли. Животът му в Хадънсвил беше скучен и монотонен, без никакви предизвикателства. Там той беше „гражданчето“, „женчото“ или „книжния плъх“.
Тук му предлагаха да е герой.
Като в комиксите.
А ако нещо станеше… какво толкова? Той си нямаше никого. Чичо му нямаше да жали много за него, както не бе жалил и за родителите му. Момичето, което може би го харесваше и което той може би харесваше, вече бе в лапите на Бъди. Какво можеше да изгуби?
— Моля те, Алекс — повтори Санарос.
В гласа му прозвуча отчаяна нотка.
Момчето погледна стареца право в очите.
— Съгласен! — каза той, и сещайки се за Юлий Цезар от уроците по история, добави — „Жребият е хвърлен“.
Архимагът се усмихна.
Мисията
Алекс беше потънал в странен сън, в който играеше бейзбол със зелените нимфи, когато нечии груби ръце го разтърсиха. За момент се изплаши, че това ще е библиотекарката Ядрълс и че приказката ще свърши. Но не, това беше архимагът Санарос.
— Ставай, момче! — каза той строго.
Младежът се надигна мъчително.
— Кое време е? — простена той, оглеждайки обстановката наоколо. Още бе доста тъмно.
— Вече пропяха трети петли — поясни Санарос.
Алекс изпъшка. Вчера до сравнително късно беше вечерял заедно със стария Валтъс и благородниците. А и не бе свикнал да става чак толкова рано.
Архимагът му бе приготвил лека закуска, както и купа вода да се измие. Алекс изплакна очи и като хапна, погледна очаквателно към Санарос.
— Време е да те въоръжим — рече той.
Момчето се ухили. Архимагът го поведе отново по витата стълба, явно опасваща целия замък и така те стигнаха до голяма оръжейна, където го чакаше сър Валтъс. На лицето на рицаря бе застинало строго изражение и той критично огледа госта си.
— Бил ли си се някога, момче? — изръмжа той.
— Ъм, в училище… — заекна Алекс, сещайки се за един особено неприятен инцидент, в който футболистите го бяха затворили в шкафа му.
— Имам предвид с меч — прекъсна го Валтъс.
— Не — призна си младежът и за миг се уплаши, че Валтъс ще му се разкрещи.
— Това няма значение — долетя успокоителният глас на Санарос, — оръжието, което ще ти дам, Алекс, само ще напътства ръката ти и няма да се счупи никога.
— Знаеш, че не си прав, Санарос! — избухна Валтъс — Меча на Дракона е могъщо оръжие, но може да компенсира само частично липсата на умение! Дай ми поне две седмици, Санарос…
— Нямаме време — отсече архимагът и челото му загрижено се смръщи — а и Меча, знаеш, няма да е едничкото му оръжие.
— Поне два дена! — примоли се старият рицар.
Алекс не знаеше какво да мисли. От една страна бе съгласен с Валтъс, от друга този рицар му беше адски неприятен, напомняше му треньора по футбол от училище — недодялан грубиян.
— Нямаме време — повтори Санарос твърдо, — емисарите на Прокълнатия вече дебнат за Перлата.
Валтъс поклати глава.
— Дай ми поне няколко часа да му покажа основните стойки.