Нито тя, нито Лиянна питаха за начина, по който са взели Перлата, нито какво се е случило с Клаус. От реакциите на двамата младежи последното бе очевидно, а начинът нямаше никакво значение. Накрая Роло все пак разкри какво точно е станало, разказвайки историята с къси и насечени изречения, мъчейки се да изглежда по-здрав, отколкото е всъщност. Когато Киара обаче го докосна по рамото, морякът се отпусна в прегръдките и, изливайки сподавяните досега сълзи.
Клаус го нямаше.
Това бе и мисълта, с която Алекс се събуди след няколко часа кошмарна дрямка, надявайки се, че смъртта на джуджето е част от нея. Беше обаче истина. Болката прониза младежа като копие и той се задави. Сетне стана уморено, мрачно хвърляйки поглед върху стоящата на пода му Перла.
Идеше му да я ритне.
Вместо това обаче той излезе от каютата си, намери Лиянна и я прегърна силно, сякаш се боеше да не загуби и нея. Тя го погали успокоително по русата коса, макар че сълзи напираха и в нейните очи.
Вечерта Киара отвори вино, скрито в запасите на кораба и направи прощална вечеря в памет на джуджето. Тя не бе го опознала много добре, но и нейното лице бе сиво, когато вдигна тост в негова чест. Алекс, Роло и Лиянна се бяха сгушили в един ъгъл и пиха съвсем малко, изливайки по-голямата част по палубата за техния пожертвал се приятел.
Накрая Роло им разказа и най-страшната част от историята, за истинската самоличност на Обитателя и неговия контакт с Клаус. Тримата отново тихо заплакаха, спомняйки си верния им другар.
Спомняйки си Клаус.
Когато вече бяха много изморени и се прибраха по каютите си, Алекс потърка за последен път своята лампа, призовавайки образа на архимага Санарос.
Старецът се появи мигновено, загърнат в тъмната роба, която бе носил в последната си среща с младежа, с качулка, сведена над още по-измършавялото му и изпито лице.
— Докладвай — каза той грубо, сетне сякаш се сепна и добави меко, — момчето ми.
Вместо отговор Алекс вдигна Перлата в ръцете си, показвайки я на стареца.
— Както ви обещах — с пресипнал глас каза той, — намерих я. Скоро ще ви я донеса. Пътувам с кораб… капитан Киара ми каза, че има път, по който ще дойдем при вас направо по вода. До седмица Перлата ще е във вашите ръце.
По лицето на Санарос се разля топла усмивка.
— Браво, браво, момчето ми — каза той бащински. — Ти се справи отлично, оправда най-смелите ми очаквания. Когато дойдеш при мен, мога да те върна у дома ти или пък да дам благороднически титли — на теб и на хората, които може би са ти помогнали по пътя, а?
— Един от приятелите ми умря в битката с Обитателя — задавено каза младежът. — Искам само… възмездие.
Санарос го погледна изпод качулката си и образът му сякаш потъмня.
— За това не се безпокой, момчето ми — каза той меко, но постепенно гласът му стана твърд. — Скоро всички, които са страдали, ще бъдат възмездени. Скоро идва часът на разплатата.
Последните думи бяха изречени с такъв тон, че Алекс потръпна. Напомняше му на един много неприятен звук — пращене на настъпени сухи есенни листа.
Докато мислеше над това, образът на Санарос изчезна.
Капитан Хорсах бе една от най-мрачните легенди на Ралмия. Някога той бил майстор мореплавател, способен да премине през всяка морска буря с легендарния си платноход „Черния лебед“. Моряците му, истински морски вълци, не знаели що е страх.
Един ден качили на борда богат младеж и любимата му. Те пътували от единия до другия край на Ралмия към болната майка на младежа. Било зима и бурите били люти и страховити, но капитан Хорсах не се уплашил и тръгнал на път. В сърцето му обаче се зародил таен копнеж по красивата девойка. Той убил годеника й хвърлил го зад борда и после протегнал здравата си ръка към нея — другата била с кука, на мястото на отдавна отрязаната китка.
— Мръсник, бъди проклет! — извикала тя и скочила в бурните вълни на морето подир възлюбения си, бивайки погълната от водите.
Оттогава Хорсах станал мрачен и постоянно обикалял по палубата, потропвайки с единия си дървен крак — на мястото на отхапан от акула крайник, взирайки се с едното си око свирепо в моряците си. Обзет от безумна гордост той решил да довърши започнатата обиколка, при все че наближавал опасния Нос на Лешояда, прочут с коварните си рифове. Щом го доближил, в морето се разразила невиждана буря, която подмятала „Черния лебед“ сред вълните като орехова черупка.