— Ти също идваш с нас, нали!? Без теб нямаше да стигна до никъде.
— Нямаш проблеми — намигна му морякът. — Този път ще си наруша личното правило да не се бъркам в магьосническите дела.
— А ти? — Роло се обърна към Киара.
— Не, не — поклати глава Киара. — Ще ви изчакам отвън.
— Еее — недоволно изсумтя морякът. — Аз сега без дама как ще се представя пред мага?
— Аз да не съм ти украшение — възмути се капитанката и го цапардоса леко по брадичката, сетне се усмихна и го целуна. — Като свършиш с маговете, ще те чакам.
Корабът им акостира пред Кралския Замък.
Портата се разтвори с мъчително дрънчене.
Маските падат
Алекс нетърпеливо влезе в коридора на замъка, стискайки Перлата на Феникса в едната си ръка и дланта на Лиянна в другата. Роло вървеше зад тях.
В замъка бе доста по-мрачно от последния път и по витата стълба дори се забелязваха паяжини.
— Архимаг Санарос! — викна Алекс, озъртайки се наляво-надясно. — Архимаг Санарос! — повтори той.
— Да — чу се отдалече старчески глас и Алекс се втурна натам.
Стигна до вратата на голяма зала, където видя как архимагът се бе облегнал на огромен трон. Досети се, че това е тронната зала на Ралмия.
— Архимаг Санарос — повтори невярващо момчето.
Старецът изглеждаше много болен, гърдите му бяха хлътнали, лицето — изпито, а той целият се бе увил в черна вълнена роба, чиято качулка бе спуснал ниско, така че тя хвърляше сенки по очите му, които изглеждаха мътни и изморени.
— Вярно ли е всичко това, което подочувам, синко — понадигна се леко старецът. — Я, какви хубави приятели имаш.
Алекс гордо се усмихна и вдигна Перлата пред себе си.
— Ето, архимаг Санарос.
С изненадваща бързина старецът се завтече към момчето и пръстите му, подобно на нокти на граблива птица, се вкопчиха в камъка.
— Най-сетне — меко каза възрастният човек и започна да люлее като бебе Перлата.
Алекс бе озадачен от неадекватното поведение на архимага и усети как Роло се размърда неспокойно зад него. На лицето на Лиянна пък бе изписано нескрито изумление.
Старецът остави Перлата на трона, след което запита:
— Вярно ли, кажи ми, момко, че си убил лорд Дакавар?
Алекс се позапъна.
— Ъъ… да — каза той и се усмихна.
Санарос рязко се завъртя на пети.
— Грешка! — и се ухили зло.
В този момент от ъглите на стаята изскочиха верните скуайъри на Черния Лорд, разделени по двама те се нахвърлиха върху изненаданите Роло и Лиянна. Костеливите им пръсти ги сграбчиха чевръсто, извиха ръцете им и ги повалиха на колене.
Самият лорд Дакавар се надигна иззад трона и с изтеглен меч пристъпи към Алекс, чиято уста бе зинала в неверие.
— Най-накрая ще можем да се бием необезпокоявани и то — Рицаря на Смъртта кимна към Санарос — пред възможно най-добрия съдия.
— Аз… н-не разбирам — заекна Алекс, пребледнял.
— Нека обясня — каза меко Санарос и махна с ръка на лорд Дакавар да спре за момент. — Значи всичко започна с призоваването ти. То беше смешка… шегичка. Лудия Оракул наистина бе предсказал едно време, че човек от друго селение може да спре моето господство. Сега тя беше предсказала милата, че лорд Дакавар ще ме убие, но май не стана така, нали? — Санарос вдигна невинно вежди. — Аз обаче реших да изпреваря събитията и затова призовах възможно най-безполезното хлапе от кое да е селение. Не мислиш ли, че можех да призова някой могъщ войн с невиждани технологии или пък свръхсилен маг? На мен обаче ми трябваше некадърник и щом те мярнах в магическото си огледало, те взех. Знаех, че си съвършено безполезен.
— Не! — очите на Алекс се напълниха със сълзи.
— Знаех също обаче, че в Ралмия безполезността е на почит — продължи безмилостно Санарос — и че ще се намерят глупци, които — заедно с качествените оръжия, дадени ти от мен — да ти помогнат да ми разкриеш местонахождението на Перлата — и както се оказа впоследствие, дори да ми я донесеш, по този начин гарантирайки — архимагът се усмихна зло — моето господство в този свят. Навеки.
Алекс го гледаше с отворена уста и очи, от които се стичаха сълзи. Всичко, което беше постигнал, цялото добро чувство, което бе изпитвал в Ралмия бе… една долна лъжа.
— Значи… ти… — хлипайки запита момчето.