В този миг втора чудовищна сянка изникна иззад гърба на Прокълнатия, не толкова тъмна, но по-масивна и рогата. Черния лорд Дакавар бе успял да се изправи, държейки в ръцете си достоен заместник на счупеното си оръжие — бляскавия Меч на Дракона.
Леко поклащайки, се Рицаря на Смъртта приближи Господаря Вземедушец. През валмата от пламъци, светкавици и неописуеми енергии, които се впиваха в тялото на Алекс като зъби на пепелянки, момчето някак си видя отвъд тъмната фигура, която го измъчваше, към погледа на Рицаря на Смъртта, отколешният му враг, с който толкова пъти се бяха сблъсквали.
И някак си в червените му очи прочете нещо, което най-малко бе очаквал.
Благодарност.
Рицарят на Смъртта надигна Меча на Дракона и без никакво предупреждение заби острието в гърба на господаря си.
Прокълнатия нададе неземен крясък, вой на безумие и неверие, който отекна из целия Кралски Замък и прониза душите на всички около него. Очите му лумнаха още по-ярко, но адският дъжд, сипещ се върху Алекс, се превърна в странни вади от тъмна енергия, стичащи се като сълзи по мрака, където трябваше да е лицето на Злия.
Димящ, изплашен, смазан, но все пак жив Алекс надигна изморено глава и видя двете мрачни фигури една до друг: лорд Дакавар, забил Меча на Дракона в Прокълнатия и почти любовно прихванал отпуснатото тяло на някогашния си повелител.
— Ще пътуваме до ада заедно, господарю мой — каза той подигравателно.
Около двете сенки на мрака се изви призрачен зелен огън. Черния Лорд се обърна към падналия Алекс и едното му червено око проблесна. Момчето смаяно осъзна, че Рицаря на Смъртта му намигна.
„Благодаря ти“ — разнесе се в ума му.
Миг по-късно празният му шлем и Меча на Дракона паднаха с дрънчене на пода. От Санарос и Черния Лорд нямаше и следа.
Епилог
Алекс усети ръцете на Лиянна и Роло под мишниците си. Усети как го повдигнат на крака.
— Добре ли си — попита разтревожено елфата.
— Ъх… аз… бил съм и по-добре — призна момчето, което се чувстваше съвсем обезсилено, а всеки дъх бе сякаш забит в тялото му нож.
В този миг отдолу се чуха викове и малко по-късно Киара нахлу с моряците си.
— Какво става тук? — попита тя. — Чухме крясъци и видяхме светлини! Но вратата бе заключена! Какво… — тя видя костите на верните скуайъри на лорд Дакавар, този път разпаднали се заедно със смъртта на техния господар и повелител.
— Как да ти кажа, мила — ухили се Роло. — Наш Алекс успя да скара Прокълнатия и оцелелия по някакъв начин лорд Дакавар.
— Не може да бъде! — потръпна капитан Киара. — И какво стана?
— Няма ги вече — сви рамене морякът. — Нещо Прокълнатия не държи на промушване с меч откъм гърба.
Алекс се засмя и миг по-късно изпъшка от болката. Цялото тяло го болеше от адските пламъци на Санарос. Една целувка от Лиянна обаче го накара да се почувства по-добре.
— А какво стана с архимага — попита Киара, поуспокоена.
— Той беше Прокълнатия — каза Лиянна.
Капитанката отвори уста, след това я затвори, накрая пак я отвори и отсече:
— Не искам да знам нищо повече. Както казва една много мъдра приказка, магьосниците са тайнствени и опасни хора.
След смъртта на Прокълнатия стана ясно, че Алекс ще не ще, си остава в Ралмия. Не, че той беше недоволен, напротив. С Лиянна покрай него той си бе направо приказно щастлив и след няколко месеца гостуване в Гората на Сънищата крал Арлеанн даде ръката на дъщеря си на младежа от Хадънсвил. Горе-долу по това време Роло и Киара също разбраха, че не могат един без друг и насрочиха сватба, която по една случайност съвпадна с тази на Алекс и Лиянна и като дата, и като местонахождение — Кралския дворец.
Малко по-трудно се разреши проблемът с намирането на работа за Алекс. Крал Арлеанн пръв предложи радикалното решение — той да бъде обявен за крал на Ралмия. То бе подкрепено и от джуджетата, а с някои уговорки и от хората в техните разнородни градове.
Решителната подкрепа обаче дойде от драконите, които изсипаха крилата делегация начело с Клара, която настояваше Алекс да бъде обявен за крал. А когато Клара настояваше нещо, обикновено го получаваше.
— В случая обаче е виновен Вилхелм — дебело подчерта тя важността на сина си във взимането на държавническото решение.