— Аха, значи минавам някак си през тролите — въздъхна Алекс. — Нататък?
— Следва Гората на Сънищата. Там живеят елфите и кентаврите — рече архимагът — спокойно и свято място. Тя постепенно преминава в обикновен лес, в който е сгушен и Града на Пророците. Там ще получиш окончателно упътване за мисията си.
Санарос бръкна отново изпод робата си и извади лампа, подобна на тази на Аладин.
— Това, Алекс е вълшебна лампа за контакт — каза архимагът.
— Тоест? — попита момчето.
— Три пъти ще имаш възможност да я потъркаш, за да се свържеш с мен. Най-добре не ме викай, преди да си получил напътствията си в Храма на Оракула.
— А сега — архимагът постави ръце върху раменете на Алекс — е време да тръгваш.
Керван или кораб
И така Алекс внезапно се озова на път. Преди да хлопне крепостната порта зад гърба му, Санарос му беше дал и една торба, в която да носи покривката, еликсира и манерката с вода. В нея той трябваше да сложи и шлема, когато не е в бой, но момчето така му се радваше, че веднага щом се раздели със Санарос го постави върху русата си глава. Сетне отиде близо до течащата наблизо река Песнопойна и огледа отражението си във водата.
Хареса това, което видя — доспехите му стояха добре. Алекс гордо се изпъчи и се сети, че ако Бъди го види сега ще да побегне с писъци. Тази мисъл го накара да се разсмее.
Младежът се огледа наоколо, но не видя нито кораб да идва по реката, нито някъде на хоризонта да се движи керван. Момчето обаче бе много впечатлено от гледката на Кралския замък, който се издигаше много нависоко. Стори му се, че вижда на единия от прозорците сър Валтъс, но беше твърде далеч, за да е сигурен. При все това му стана приятно, като си спомни как се бе справил със стария мърморко. Алекс се позачуди колко много помагаше за самочувствието нещо такова. Досега той винаги беше свит и доста затворен, освен по време на бейзболните си мачове, където имаше възможност да блесне поне за малко. В Ралмия обаче му беше много приятно, а старият Санарос определено му бе помогнал да се почувства по-сигурен, даже малко да си вирне носа.
Все пак, с всички тези магически предмети, можеше да си го позволи.
След няколко минути взиране из степта от една страна и по реката от друга, той тръгна по брега, вървейки срещу течението, по пътя към Планините на Забравата. Те се виждаха дори оттук, но бяха много, много далеч. Алекс вървя няколко часа, без да бърза, но керван не се появи. Кораби минаха няколко, но всичките по течението. Момчето не видя нищо подозрително — нито усети мириса на тиня, характерен според Санарос за злите блатни духове, нито мерна гномски следи по земята. Към обед поспря, почина си и пи вода. Тъкмо тогава едно малко корабче, плаващо срещу течението, се появи откъм гърба му. Попътният вятър бе изпънал платната му и с помощта на мощни гребци го носеше напред.
Алекс реши, че това е шансът му да си намери транспорт и помаха към кораба. Някакъв дебелак веднага отвърна на поздрава му и с енергични крясъци изпрати един моряк, който спусна лодка и приближи брега.
— Таксата за превоз е две златици на нощувка — каза морякът, щом приближи младежа — Вие закъде сте?
— Отивам към Планината на Забравата — отвърна Алекс. — Това колко нощувки прави?
— Три по две — шест златици — отговори в цифри морякът. — Плаща се в аванс.
— Добре — младежът посегна към кесията си, но морякът го спря:
— На капитана.
Алекс се качи на лодката и след няколко минути бяха на кораба.
— Здравейте, господине — мазно го посреща капитанът, същият този енергичен дебелак, който го бе забелязал. — Как сте, добре ли сте?
— Добре съм — отвърна Алекс. — Разбрах, че ви дължа шест златици до Планината.
— Нека да са шест, нека да са шест — кимна капитанът уж примирено, — но ако искате самостоятелна каюта, по-добре да ги сложим десет, как смятате?
Алекс усещаше, че го изиграват, но нямаше какво да направи. Беше виждал такива мексикански търговци на сувенири и знаеше, че човек не може да се измъкне.
Брои на капитана парите и рече:
— Ето ви десет златици.
Очите на моряка алчно светнаха, като видя парите, но после очите му се плъзнаха към меча и погледът му помръкна.
— Хубави оръжия, господине. Защо толкова оръжие на толкова хубав млад господин като вас? На война ли отивате?
— Кралска работа — отвърна Алекс високомерно.