Когато обаче се случи нещастието, чичо Бърнард се принуди да вземе Алекс за постоянно в своя дом. Като го стори, той записа момчето в кварталното училище и с това в общи линии забрави за него. Чичото беше богат човек, държеше местния вестник, и той поглъщаше цялото му време. Постоянно се ангажираше с различни обществени дейности, най-често грандомански и безплодни. През няколкото години съвместен живот Алекс видя как амбициозният му роднина губи кметски избори, кани известни певци на концерти и инициира строеж на овална писта край града — независимо, че жителите на Хадънсвил общо бяха по-малко от евентуалната публика за такова състезание.
Между всички тези разнородни дейности, единственото внимание, което чичото обръщаше на Алекс се проявяваше с някоя измачкана банкнота, придружена от великодушната фраза „Ето ти, десет долара, синко!“ или пък лъжебащинска загриженост, изразена с репликата „Как върви учението, синко, как са бележките?“. Бърнард не беше лош, в смисъл да тормози племенника си, но предпочиташе да не го забелязва. Тази отчайващата липса на каквато и да е заинтересованост към Алекс сериозно обезкуражи момчето. То търсеше различни интересни неща, с които да запълни времето си, но така и не намираше нещо, което да го грабне за дълго.
И макар да имаше огромна колекция от фантастични комикси в стаята си, те не му помагаха да се откъсне от заобикалящата го действителност. Не помагаха и купищата музикални дискове, които изслушваше без особено въодушевление. Разбира се, на слушалки. Чичо Бърнард никак не обичаше да вдигат шум в къщата му.
Алекс се представяше сравнително успешно и в училищния отбор по бейзбол. Последното му позволи да стане високо, снажно момче, което, благодарение и на пясъчнорусата си коса, привличаше вниманието на девойките в местното училище. Това бе факт, който по-скоро смущаваше Алекс, тъй като по природа бе срамежлив младеж — а и освен това му създаваше постоянни неприятности с местните момчета от отбора по футбол, които и така го считаха за „гражданче“ и „женчо“, а интересът на девойките към стеснителния младеж допълнително разпалваше тяхната завист и неприязън.
Така Алекс растеше с някакво смътно чувство за неудовлетвореност и безполезност. Той не можеше да си намери приказка със съучениците си, които — с известно основание — смяташе за глуповати и простодушни. Затова постоянно скучаеше, бе кисел и прекарваше часове и междучасия разлиствайки любимите си комикси с различни фантастични герои, които се борят с още по-фантастични злодеи.
Днес обаче той направи една грешка, която на някой би се видяла дребна, но предвид обстоятелствата, бе крупна — реши да чете комикс в часа по английски език.
При обикновени обстоятелства би било съмнително, старият учител да го забележи, но те, уви, не бяха обикновени. След три дни започваше Хелуин и една от училищните хубавици — висока, стройна девойка на име Джина — искаше да покани Алекс на бал. Той забеляза интереса й сравнително късно, но за сметка на това Бъди, безнадеждно влюбен в нея простак, чиято глава приличаше на топка от любимия му футбол, го знаеше през цялото време и реши да си отмъсти като вгорчи живота на своя неподозиращ вината си съперник. По принцип, ако следваше инстинктите си, Бъди просто щеше да набие Алекс, но това щеше да го направи злодеец в очите на Джина. Селският му ум измисли следната подлост — в средата на часа по английски той издебна правилния момент и извиси глас към учителя:
— Господин Хендрикс, Алекс чете комикси!
— Комиксът е един, Бъд — раздразнено отвърна уличеният във вина, на което целият клас се захили.
След миг обаче се възцари гробна тишина, тъй като Хендрикс пристъпи към набедения Алекс като хищник към жертвата си. Гърбавата му старческа фигура се изви като пергел над провинилия се ученик и с грачещ глас учителят каза:
— Да видя!
Алекс подаде комикса на Хендрикс, който го взе и прелисти със сбръчканата си ръка, до известна степен напомняйки на картинка от рисуваната книжка, която разглеждаше. В нея се разказваше на нощен супергерой, борещ се с радиоактивно чудовище, наричано Таласъм.
Хендрикс видя въпросния Таласъм и се захили — може би защото позна себе си в него.
— Много забавно, Джаспърс, — рече той — виждам, че проявяваш интерес към таласъмите. Сигурно ще си щастлив за утре да напишеш доклад за тези същества и тяхното отношение към Нощта на Вси Светии.