— Не мислите, че това съм аз, нали!? — зяпна Алекс. — Аз… аз съм момче! Ученик! Не рейнджър или супергерой, политик, или кечист, или…
— Магията посочи теб — настойчиво го погледна Санарос, — а нейните знаци не грешат. Ти си онзи, който ще пропъди мрака от Ралмия.
— Ама аз… — Алекс заекна — аз съм добър на бейзбол, но… аз не мога да се бия… — гордостта му за миг се обади — е, поне не много добре…
— Ще бъдеш въоръжен — благо рече Санарос, — с магически оръжия.
— Пращаме момчето за заколение — обади се лейди Олимпия.
— Тя е права, Санарос — допълни я Валтъс. — Чуй го само.
Санарос се изправи и гласът му прогърмя:
— А вие какво искате? Да стоим тук и да чакаме Прокълнатия да открадне Перлата? Тогава всичко е загубено!
Присъстващите замлъкнаха.
— Алекс… — Санарос го погледна и се усмихна тъжно. — Ти си последната ни надежда. Ако откажеш, Ралмия загива. А ако магията тук стане зла… пораженията ще засегнат дори и твоя свят.
Думите на архимага отекнаха зловещо във въздуха наоколо.
Момчето въздъхна и се замисли. Животът му в Хадънсвил беше скучен и монотонен, без никакви предизвикателства. Там той беше „гражданчето“, „женчото“ или „книжния плъх“.
Тук му предлагаха да е герой.
Като в комиксите.
А ако нещо станеше… какво толкова? Той си нямаше никого. Чичо му нямаше да жали много за него, както не бе жалил и за родителите му. Момичето, което може би го харесваше и което той може би харесваше, вече бе в лапите на Бъди. Какво можеше да изгуби?
— Моля те, Алекс — повтори Санарос.
В гласа му прозвуча отчаяна нотка.
Момчето погледна стареца право в очите.
— Съгласен! — каза той, и сещайки се за Юлий Цезар от уроците по история, добави — „Жребият е хвърлен“.
Архимагът се усмихна.
Мисията
Алекс беше потънал в странен сън, в който играеше бейзбол със зелените нимфи, когато нечии груби ръце го разтърсиха. За момент се изплаши, че това ще е библиотекарката Ядрълс и че приказката ще свърши. Но не, това беше архимагът Санарос.
— Ставай, момче! — каза той строго.
Младежът се надигна мъчително.
— Кое време е? — простена той, оглеждайки обстановката наоколо. Още бе доста тъмно.
— Вече пропяха трети петли — поясни Санарос.
Алекс изпъшка. Вчера до сравнително късно беше вечерял заедно със стария Валтъс и благородниците. А и не бе свикнал да става чак толкова рано.
Архимагът му бе приготвил лека закуска, както и купа вода да се измие. Алекс изплакна очи и като хапна, погледна очаквателно към Санарос.
— Време е да те въоръжим — рече той.
Момчето се ухили. Архимагът го поведе отново по витата стълба, явно опасваща целия замък и така те стигнаха до голяма оръжейна, където го чакаше сър Валтъс. На лицето на рицаря бе застинало строго изражение и той критично огледа госта си.
— Бил ли си се някога, момче? — изръмжа той.
— Ъм, в училище… — заекна Алекс, сещайки се за един особено неприятен инцидент, в който футболистите го бяха затворили в шкафа му.
— Имам предвид с меч — прекъсна го Валтъс.
— Не — призна си младежът и за миг се уплаши, че Валтъс ще му се разкрещи.
— Това няма значение — долетя успокоителният глас на Санарос, — оръжието, което ще ти дам, Алекс, само ще напътства ръката ти и няма да се счупи никога.
— Знаеш, че не си прав, Санарос! — избухна Валтъс — Меча на Дракона е могъщо оръжие, но може да компенсира само частично липсата на умение! Дай ми поне две седмици, Санарос…
— Нямаме време — отсече архимагът и челото му загрижено се смръщи — а и Меча, знаеш, няма да е едничкото му оръжие.
— Поне два дена! — примоли се старият рицар.
Алекс не знаеше какво да мисли. От една страна бе съгласен с Валтъс, от друга този рицар му беше адски неприятен, напомняше му треньора по футбол от училище — недодялан грубиян.
— Нямаме време — повтори Санарос твърдо, — емисарите на Прокълнатия вече дебнат за Перлата.
Валтъс поклати глава.
— Дай ми поне няколко часа да му покажа основните стойки.
Санарос го изгледа хладно.
— Един час и нито секунда повече.
Сетне излезе от оръжейната. Робата му изшумоля като есенни листа, повдигнати от вятъра.
През следващия час старият рицар показваше основни стойки на тялото при водене на бой, както и няколко удара.