— Не! — очите на Алекс се напълниха със сълзи.
— Знаех също обаче, че в Ралмия безполезността е на почит — продължи безмилостно Санарос — и че ще се намерят глупци, които — заедно с качествените оръжия, дадени ти от мен — да ти помогнат да ми разкриеш местонахождението на Перлата — и както се оказа впоследствие, дори да ми я донесеш, по този начин гарантирайки — архимагът се усмихна зло — моето господство в този свят. Навеки.
Алекс го гледаше с отворена уста и очи, от които се стичаха сълзи. Всичко, което беше постигнал, цялото добро чувство, което бе изпитвал в Ралмия бе… една долна лъжа.
— Значи… ти… — хлипайки запита момчето.
— Аз съм така наречения Прокълнат! — изрева Санарос — Прокълнат от кого? От жалките глупци, населяващи Ралмия?
Лиянна и Роло се обадиха, наричайки архимага с думи на презрение — от страна на елфата и откровени обиди от моряка.
— МЛЪК! — ревна Санарос и в залата настана тишина. — Та… — продължи архимагът мисълта си — аз съм Прокълнатия, Черната Сянка, Вземедушеца и останалите простодушни прякори, които полуграмотното население на Ралмия ми измисля. Но както вече знаеш, простите хора лесно се лъжат и затова, когато се премених като добър архимаг никой не ме позна. Така и убих с „невярна болест“ краля и приближените му идиоти като онзи пуяк Валтъс и разиграх целия фарс с проклятието, което не ни пускало да излезем. И всичко — Санарос посочи с палец зад гърба си Перлата — заради това.
— Но какво ще правя с нея — продължи архимагът, хилейки се, — теб, мило момче изобщо не те засяга. — Устните му се разкривиха в усмивка, разкриваща венци, подобни на парчета сурово месо. — На теб ти стига да знаеш, че свърши цялата ми работа и че доведе приятелите си, обричайки тях, а и себе си на смърт.
Гласът на Санарос изплющя:
— Убий го, лорд Дакавар!
Алекс надигна просълзените си очи и видя като през мъгла как лорд Дакавар надига меча си, подобен на митичните картини на Смъртта от родния му свят. Изтегли Меча на Дракона в последния момент, за да пресрещне черното острие на Рицаря на Смъртта и да усети за пореден път вълната на ужас, която го обля, като този път дори елфическото острие не можеше да я отблъсне. Светлото и черното острие се срещнаха пак и пак, а в трясъка на удрящите се оръжия блестящите зли руни като че напяваха за това, което Алекс в своята наивност бе направил. Бяха го изиграли, бяха му се подиграли, бяха го водили за носа, позволявайки му да си поиграе на рицар спасител, докато всъщност през цялото време бе помагал на един тиранин, на едно чудовище.
„Ти си безполезен“ — шептяха руните в звъна на оръжията и в същия момент черният меч блъсна тялото на Алекс, жегвайки го жестоко, макар бронята отново да го предпази от нараняване. За миг момчето видя злите очи на Прокълнатия, който стоеше на трона. Погледите им се срещнаха и младежът усети как в него се надига странна, неестествена ярост. Тъмният меч на Дакавар отново го удари, но този път момчето, като че не усети болката, обзето от внезапен и силен гняв.
Прокълнатия се засмя, отвратителен звук, подобен на крякането на козодоя от легендата, чакащ да отмъкне душата на покойник, звук, заглушил риданията на Лиянна и виковете на Роло, който се мъчеше да окуражи приятелят си.
Но Алекс не ги чу, залят от гняв и омраза към Черния рицар, към тая противна черупка, уродлива кукла, изпратена срещу него, за да му се подиграва. Той надигна Меча на Дракона и заудря, не обръщайки внимание на това, че черното острие на Рицаря на Смъртта се опитва да го вледени отново и отново. Лорд Дакавар се стъписа и започна бавно да отстъпва, блокирайки ударите на полуделия младеж пред себе си.
Но Алекс нямаше какво да губи — мечтите му бяха сринати. Той се втурна в тотална атака срещу Дакавар, не обръщайки внимание на ударите, които получава. Пак и пак мечът му се стоварваше върху черното острие и при всяка контраатака на Черния Лорд тялото му бе жегвано от пареща болка, която обаче той почти не усещаше през вълната на отчаянието. Само удряше, удряше, удряше черния меч на Рицаря на Смъртта, докато накрая прокълнатото острие не се строши с грозен тътен. Следващият удар посече Дакавар през кръста и той падна на колене, а червените му очи бяха разширени от изумление и ужас.