Алекс спря за миг, задъхан. В залата бе настанала пълна тишина. Скуайърите държаха здраво притихналите Роло и Лиянна, а празните им очни кухини гледаха въпросително към Прокълнатия. Самият той стоеше на трона си и на лицето му бе застинало странно изражение, нещо средно между задоволство и нетърпение.
Алекс се олюля. Цялото тяло го болеше и имаше чувството, че във всеки един момент ще припадне. С пъшкане обаче той успя да надигне меча над главата на сразения лорд Дакавар.
— Прекалено добри оръжия ми даде, архимаг Санарос — задъхано каза Алекс, — бяхте прав. Дори „възможно най-безполезното хлапе“ успя да победи прехваления най-добър войн на Ралмия.
Санарос кимаше замислено.
— Още не, още не — меко отвърна той, — още не си го победил. Убий го!
Лорд Дакавар потресено извърна увенчаната си с рогат шлем глава към Прокълнатия. Червените очи блестяха с неизречен въпрос „Защо“? Дори Алекс се сепна и погледна рухналия си противник. Вече не изглеждаше толкова величествен. С разсечената си от Меча на Дракона броня приличаше на смачкан бръмбар.
Да го убие?
Беше толкова просто. Трябваше само да свали Меча надолу.
И толкова справедливо. Това отвратително създание бе отнело безброй животи, отдавна бе преминало полагащия му се жизнен път, бе се опитало на няколко пъти да пролее кръвта му. Очите на момчето се втренчиха в блестящия червен поглед на Дакавар и се помъчиха да разгадаят какво се крие зад него.
— Убий го, де — засмя се архимагът. — Ама не можеш. Защото за нищо не ставаш, малкият. Ама за нищо. Ей за това призовах теб.
Алекс погледна за миг Санарос и срещна поглед му, също пурпурен, но различен от този на Рицаря на Смъртта. Поглед на подигравката и насмешката, поглед на обидата и оскърблението.
На нахалството.
Какво си мислеше той, че няма да има сила да отнеме живота на противния му ратай ли? Алекс стисна здраво дръжката на меча си и отново погледна лорд Дакавар.
Очите на немъртвия рицар блестяха като въглени.
Какво се криеше зад тях?
Нямаше значение.
Меча на Дракона тръгна надолу.
Прокълнатия отново се засмя — или заграчи — като козодой от легенда, отмъкващ душата на покойник.
— Не, Алекс! — в този миг екна гласът на Лиянна. — Той иска да го направиш!
— Спомни си разказа на Клаус! — обади се и Роло.
— Тишина! — скръцна със зъби Санарос, подобно на кобра, изтървала плячката си, но вече бе късно.
Алекс си спомни спокойното лице на джуджето и неговите разкази за дракона Ауганфил и начина, по който неговото проклятие се бе прехвърлило върху падналия пред него войн. Спомни си един от прякорите на чудовището до него — Вземедушеца и разбра истинския му смисъл. Той открадваше душите на жертвите си, правейки ги свои слуги. Черния Лорд, блатните духове…
Крякът на козодой, чакащ да отмъкне душа.
Неговата душа.
Погледът му отново се срещна с този на Дакавар и момчето разбра какво се крие зад блестящите червени очи.
Сълзи.
Сетне погледна и Прокълнатия.
— Не — рече младежът с въздишка и захвърли Меча на Дракона настрани, — търсете си нов Рицар на Смъртта другаде, архимаг.
За момент Санарос притъмня и сякаш в цялата тронна зала стана по-тъмно и по-хладно, та тя съвсем заприлича на гробница.
— Ако не искаш да приемеш дара на безсмъртието — прошепна накрая той — ще изпиташ милостта на смъртта.
Нямаше предупреждение. В един момент старецът просто си стоеше и се взираше в момчето, а в следващия — очите му лумнаха в червено и изстреляха смъртоносен залп светкавици, които повалиха Алекс на земята и обвиха тялото му в играещи мълнии, които изкараха въздуха от дробовете му. В крясък.
Санарос леко приближи, а червените очи блещукаха на лицето му като късчета магма, докато старческите му, покрити с петна ръце се галеха една друга като в някакъв безумен, уродлив транс.
— Сега ще разбереш колко незначителна бе твоята съпротива — изсъска Вземедушеца и изстреля нов заряд светкавици по падналия младеж. Алекс изкрещя от болка.