— Ще осъзнаеш каква е цената на неподчинението — продължи Санарос и изстреля още един залп, не обръщайки внимание нито на виковете на падналото момче, нито на писъците на Лиянна и протестите на Роло.
Червените мълнии обвиваха Алекс още няколко секунди, когато Санарос спря за момент и меко се усмихна.
— А сега, младо зайче — почти гальовно изрече той, — дойде времето да умреш.
Червените очи отново лумнаха своя гибелен плам и Алекс нададе нов вой на неизразима с думи болка, която скова тялото му, докато магията на Прокълнатия изсмукваше живота от тялото му.
Роло, безсилен, отчаян, се отпусна в кокалените ръце на здраво държащите го скелети и заплака, а Лиянна, с мокро от сълзи очи, останала без глас зарида, за предателството, за изгубената си любов. Заради това, че в тронната зала на кралския дворец в Ралмия Злото убиваше Доброто.
Очите на Прокълнатия продължаваха да сипят смъртоносния си дъжд към Алекс, а лицето на така наречения Санарос под качулката избледня и се превърна в най-чист мрак, от който изскачаха два фонтана от пламъци и светкавици. Плащът на Черната Сянка също потъмня и се превърна в катраненочерен покров, чудовището вече напълно разкриваше истинския си облик, старческите китки се превърнаха в уродливи хищни лапи, от чиито ноктести пръсти падаха капки мрак.
В този миг втора чудовищна сянка изникна иззад гърба на Прокълнатия, не толкова тъмна, но по-масивна и рогата. Черния лорд Дакавар бе успял да се изправи, държейки в ръцете си достоен заместник на счупеното си оръжие — бляскавия Меч на Дракона.
Леко поклащайки, се Рицаря на Смъртта приближи Господаря Вземедушец. През валмата от пламъци, светкавици и неописуеми енергии, които се впиваха в тялото на Алекс като зъби на пепелянки, момчето някак си видя отвъд тъмната фигура, която го измъчваше, към погледа на Рицаря на Смъртта, отколешният му враг, с който толкова пъти се бяха сблъсквали.
И някак си в червените му очи прочете нещо, което най-малко бе очаквал.
Благодарност.
Рицарят на Смъртта надигна Меча на Дракона и без никакво предупреждение заби острието в гърба на господаря си.
Прокълнатия нададе неземен крясък, вой на безумие и неверие, който отекна из целия Кралски Замък и прониза душите на всички около него. Очите му лумнаха още по-ярко, но адският дъжд, сипещ се върху Алекс, се превърна в странни вади от тъмна енергия, стичащи се като сълзи по мрака, където трябваше да е лицето на Злия.
Димящ, изплашен, смазан, но все пак жив Алекс надигна изморено глава и видя двете мрачни фигури една до друг: лорд Дакавар, забил Меча на Дракона в Прокълнатия и почти любовно прихванал отпуснатото тяло на някогашния си повелител.
— Ще пътуваме до ада заедно, господарю мой — каза той подигравателно.
Около двете сенки на мрака се изви призрачен зелен огън. Черния Лорд се обърна към падналия Алекс и едното му червено око проблесна. Момчето смаяно осъзна, че Рицаря на Смъртта му намигна.
„Благодаря ти“ — разнесе се в ума му.
Миг по-късно празният му шлем и Меча на Дракона паднаха с дрънчене на пода. От Санарос и Черния Лорд нямаше и следа.
Епилог
Алекс усети ръцете на Лиянна и Роло под мишниците си. Усети как го повдигнат на крака.
— Добре ли си — попита разтревожено елфата.
— Ъх… аз… бил съм и по-добре — призна момчето, което се чувстваше съвсем обезсилено, а всеки дъх бе сякаш забит в тялото му нож.
В този миг отдолу се чуха викове и малко по-късно Киара нахлу с моряците си.
— Какво става тук? — попита тя. — Чухме крясъци и видяхме светлини! Но вратата бе заключена! Какво… — тя видя костите на верните скуайъри на лорд Дакавар, този път разпаднали се заедно със смъртта на техния господар и повелител.
— Как да ти кажа, мила — ухили се Роло. — Наш Алекс успя да скара Прокълнатия и оцелелия по някакъв начин лорд Дакавар.
— Не може да бъде! — потръпна капитан Киара. — И какво стана?
— Няма ги вече — сви рамене морякът. — Нещо Прокълнатия не държи на промушване с меч откъм гърба.
Алекс се засмя и миг по-късно изпъшка от болката. Цялото тяло го болеше от адските пламъци на Санарос. Една целувка от Лиянна обаче го накара да се почувства по-добре.
— А какво стана с архимага — попита Киара, поуспокоена.
— Той беше Прокълнатия — каза Лиянна.
Капитанката отвори уста, след това я затвори, накрая пак я отвори и отсече: