Алекс, който нямаше никакво обучение нито по фехтовка, нито по бойни изкуства, успя да запомни едва няколко движения.
— Нищо не направихме — изсумтя Валтъс, когато архимагът се върна, а момчето не посмя да възрази.
Санарос се усмихна топло:
— Това обаче ще направи. — И извади изпод робата си дълъг двуостър меч със златна дръжка и искрящо острие. Алекс зяпна като го видя и го пое с благоговение.
— Уау! — възкликна той и неспособен да измисли нещо по-оригинално, повтори: — Уау!
Мечът бе учудващо лек предвид размерите си и много красив.
— Реже всичко — каза одобрително архимагът, докато наблюдаваше как момчето се радва на новата си придобивка — не се чупи и дори намира сам посоката към тялото на противника. Отлично оръжие. Изкован е преди десет века от майстори джуджета, които втъкали драконови люспи в метала и го калили с драконов огън. Казват, че драконът, който им помагал в направата, вложил в него и от магията си. Убеден съм, че е вярно.
Алекс замахна няколко пъти с меча, който изсвистя заплашително. Валтъс намръщено поклати глава.
Санарос обаче не бе свършил.
— Мечът е важен — измърка той, — но не бива да се забравят и доспехите.
Зад гърба му пристъпи висок страж, поклони се и остави на пода рицарски доспехи, облени в сребърно сияние.
— Облечи ги — нареди архимагът на Алекс.
Момчето го послуша и припряно сложи бронята, която сякаш залепна по тялото му. Макар на вид да бе като доспехите на рицарите от неговия свят, теглото отново бе много по-малко от очакваното и за миг му напомни на чудодейните костюми на любимите му комиксови герои.
— Бронята на Сребърната луна — кимна Санарос. — Принадлежала е на древен крал на елфите. Изковал я посред нощ на една горска поляна, докато любимата му постоянно свирела на арфа по време на работата. Тези доспехи не могат лесно да бъдат счупени, а пролуките им са много малко. Малцина са бойците, които могат да се възползват от тях, може би само един.
— Кой? — попита Алекс.
— Дано никога не разбереш — отвърна лаконично и загадъчно архимагът, — сега вземи това — и подаде на младежа един шлем. Приличаше на шлем на хоплит от древна Гърция, но бе от същия мек сребрист метал като този на бронята.
— Той какво прави? — попита момчето.
— Пази ти главата — съвсем сериозно му отговори Санарос, сетне прихна да се смее. Като се успокои, добави — слагай го, когато влизаш в бой, макар че и иначе няма да ти тежи на главата.
— Йее, чувствам се непобедим — Алекс си сложи шлема и се разкърши с бронята си.
Наистина усещането от леката броня и невероятния меч бе страхотно.
— Каква заблуда — сухо коментира възбудата на младежа сър Валтъс.
На Алекс му омръзна от постоянните забележки на досадния чичко.
— Хайде една тренировка тогава, а?
И без да чака се метна към стария рицар, който едвам успя да вдигне за защита стария си меч. Алекс нападна със скорост, за която и не подозираше, че е способен, а ударите му, макар и непохватни, изведнъж по средата на полета си ставаха много точни и предизвикваха отчаяни реакции у Валтъс, който отчаяно се стремеше да ги избегне. Накрая мечът на стария воин просто не издържа и се счупи.
Алекс вдигна победно острието си.
— Имаш хъс — задъхан изсумтя Валтъс, обърсвайки потта от челото си, — но ти липсва прецизност, дори и с Меча на Дракона. Ако срещу теб е истински майстор…
— Ще си счупи оръжието в бронята — прекъсна го остро Санарос, сетне се усмихна: — Добра работа, Алекс. Ела с мен! А ти, Валтъс, престани с подмятанията си.
Момчето се захили и последва архимагът, очаквайки нови подаръци. Старият вълшебник го отведе в малка стая, пълна със странни предмети.
— Тук е моята обител — меко каза Санарос — и моят килер с вълшебни предмети.
Той взе едно шишенце и го подаде на момчето.
— Това е лековит еликсир. Ако си ранен, болен и прекалено изморен, той ще възвърне силите ти. В шишенцето има достатъчно за три отпивания, тъй че бъди внимателен.
След това Санарос извади ленена покривка, нави я на руло и я подаде на младежа.
— Това е вълшебна покривка. Веднъж на ден като я разпънеш, пред теб ще се появи обилно ядене. Пази я здрава, иначе ще развалиш магията.
— Ще я пазя — обеща Алекс, като я метна на рамо.
Аспирин за всичко, ядене на корем… какво ли още имаше да му покаже този чудесен старец?