Две дебелички изцапани крачета провиснаха от отвора на грубо скованата горска къщичка в съфъкското имение на граф Морлънд.
— Къде е чичо Тони, Дже’ъми? — Гласът беше на пет и половина годишно момиченце, със златисторуси коси и пухкави, омацани бузки. По навик то изпусна „р“ от името на брат си.
Брат й, вече на девет години, й се скара.
— В Лондон, естествено, Елспет. Каза ни, че ще е там до края на месеца. — Стройното тяло на момчето се изпъна и той сви вежди, замервайки един поразен от мълния бук. Грабна камък от купчината до себе си и го хвърли.
Камъкът удари стъблото с глух, отекващ звън.
Джеръми Лангфорд нададе щастлив вик, но мигом го замени с далече по-въздържан възглас, както и подобаваше на достойнството му на осми херцог на Моруд. Та нали той бе господарят на чичовото си имение в негово отсъствие.
— Още колко остава?
— Още две седмици?
Сестра му стисна раздърпаната кукла в скута си.
— Липсва ми — с копнеж каза тя, притискайки куклата към гърдите си.
Брат й, Джеръми Морлънд, скрито въздъхна. Елспет дълбоко преживя случилите се през последната година трагедии. Само за няколко месеца загубиха родителите си при двете злополуки — първата с лодка, втората с карета.
Разбира се, Джеръми бе не по-малко потресен от нещастието, но възрастта му помагаше да не показва болката.
Сестра му нямаше това преимущество. Имаше обаче нещо, което Елспет не знаеше, а Джеръми никога нямаше да забрави. Баща им беше карал каретата мъртво пиян и освен своята, бе причинил смъртта на четиримата си спътници.
Джеръми въздъхна и запрати още един камък. Този път не улучи. Сумтейки раздразнено, се вторачи в сестра си.
— Ще престанеш ли да си смучеш пръста, Елспет? Това го правят само бебетата. Чичо Тони не ти го казва, защото… е, аз не съм толкова възпитан.
Главата на сестра му се отпусна. Сините й като метличина очи се разшириха. Брат й забеляза напиращите сълзи.
— Хайде, хайде, не плачи, глупавичката ми. Допускам, че можеш да си смучеш пръста, когато сме сами. Само… само не го прави пред хората, ясно ли е? Просто… просто не подхожда на сестрата на херцога на Морлънд.
Момиченцето тутакси налапа мръсния си палец.
— Що не? — смънка тя.
— Защото… защото не е, по дяволите! — Мърморейки, той запрати още един камък над пътеката. Този път — право в целта.
Мрачният му израз леко се разведри.
— Нашият чичо Тони ще се ожени ли някога, Джеръми?
Момчето сви рамене.
— Предполагам. Повечето възрастни го правят. — Той замислено заподхвърля камъка в дланта си. — Защо питаш?
— Защото искам нова майка — момиченцето погали с пръсти вълнените рошави коси на куклата. — Искам някой да ме завива нощем и да слуша молитвите ми. Искам някой нежен и добър да ме гушне, когато си ожуля коляното на оная ужасна стълба. — Очите й отново овлажняха. — Бавачката е добра, обаче не е същото. И престилката й винаги толкова дращи. — Тя подсмръкна. — Протрива ми носа.
Пръстите на брат й силно стиснаха камъка. Детското му лице стана сурово.
— Дори чичо Тони да се ожени, новата контеса няма да ни е майка, Елспет. Тя ще ни бъде… — очите му съсредоточено се присвиха — …нещо като леля, предполагам.
А през ума му мина мисълта, че първото нещо, което ще направи новата контеса, е да опакова багажа на нежеланите си племенници и да ги изпрати при някой роднина от десето коляно, колкото се може по-далече от Севъноукс.
Но момчето не каза нищо на сестра си.
Не и когато тя вече бе преживяла такава загуба. Вместо това той ведро махна с ръка на юг, по посока на величествения Лондон.
— Няма значение. Чичо Тони е прекалено зает с лондонските развлечения, за да мисли за женене. — Джеръми не бе сигурен в точното значение на последната фраза, но тя го беше впечатлила, когато чу Кук да я казва на иконома.
Сестра му го смути с острия си, настойчив поглед.
— Що, Дже’ъми? Той не обича ли дамите?
— Защо — поправи я разсеяно брат й. — Разбира се, че обича дамите, Елспет — смъмри сестра си той. — Нали го видя оня път в плевника с вдовицата от Лондон?
Джеръми се намръщи, той и досега не разбираше причината за задъхания й смях, който скоро премина в тихо, пресекващо стенание. Тогава за миг се бе уплашил, че на жената й е призляло.
Беше решил да се промъкне и да погледне по-отблизо, но някакво неосъзнато чувство го спря. А и лицата на двамата, когато излязоха от плевника близо четвърт час по-късно, изглеждаха доволни и щастливи въпреки сламките, полепнали по гърбовете им.
Да, ще трябва да разпита чичо Томи за случилото се, реши Джеръми. Време беше да научи за тези неща. Та нали беше вече почти на десет години.