Но колкото виното намаляваше, толкова лицето му ставаше все по-угрижено.
Чеси тъкмо потъваше в неспокоен сън, когато подсъзнателно усети лек, неясен шум. Седна рязко в леглото, а ударите на сърцето й ускориха ритъма си при спомена за случилото се на покрива.
Тишина. След това отново същият лек неясен шум — сякаш някой драска върху дърво.
Този път Чеси схвана, че звукът идва откъм вратата, която свързваше стаята й със стаята на децата.
— М-мис Чеси?
Порив на вятъра накара стрехите на старата постройка да заскърцат, а стъклата на прозорците тихо да зазвънтят.
Миг след това вратата широко се отвори. Елспет стоеше на прага като привидение, с лице бледо като широката й, бяла нощница. Стискаше здраво одърпана и доста преживяла кукла-ветеран в ръце.
— М-мис? Вас… Искам да кажа… Чухте ли шума?
— От вятъра ли? Доста неприятно, нали? Но съвсем безобиден е, уверявам те.
— Вас смущава ли ви… Вятърът имам предвид? Когато фучи и реве по този начин?
Сърцето на Чеси се сви, когато видя, че Елспет трепери цялата.
— Какво има, скъпа? — Тя отметна завивките и, отивайки до момиченцето, приклекна и започна да гали лъскавите златни плитки.
Треперенето продължаваше.
— Мислех си, че… ако и вие като мен не харесвате вятъра, тогава… — Тя преглътна, докато следващ порив профуча над главите им. — …Аз нямаше да имам нищо против, ако дойдете да спите при мен, в моето легло.
Чеси бързо и силно я прегърна, а после рязко се изправи.
— Великолепна идея. Ще ме изчакаш ли да отида да си взема възглавницата?
Елспет кимна. Но когато Чеси се обърна, момиченцето я хвана за ръка и тръгна редом с нея, явно се страхуваше да се отдели даже за миг.
Заедно отидоха и взеха възглавницата, а след това влязоха в съседната стая, където Чеси се мушна в леглото на бледото момиченце.
Джеръми спеше дълбоко в далечния край на стаята, нечуващ нито вятъра, нито шума от клончето, което се удряше в стъклото на прозореца.
— Бих… Бихте ли искали да ми прочетете приказка? Свещта е на нощното шкафче.
— Не, скъпа. Нали не искаме да събудим Джеръми? Но ще се опитам да ти разкажа една. Много тихичко.
— О, да. Моля ви. Сутринта Дже’ъми има да се ядосва, че я е проспал.
— Добре. Сгуши се още по-близо до мен.
Топли пръстчета хванаха Чеси за ръката.
— Готова съм, мис.
— Чакай сега да видим. Имало едно време…
— Преди много, много години — подсказа Елспет сведущо.
— Не е честно! Ти знаеш приказката, пакостнице!
Елспет се разхили.
— О, мис! Вие ме занасяте. Продължавайте, моля ви.
— Х-ъ-ъ-м… Докъде бях стигнала? А, да, преди много, много години, в една чудесна земя през седем морета, имало страна, където банички с месо и бадемови торти растели като ябълки по дърветата.
— М-м-м… Звучи… толкова хубаво. — Елспет се прозя.
— О, да. Това било много специално място. На север от нощта и на запад от утрото.
Гласът на Чеси се снижи, докато дишането на Елспет започна да става равномерно от идващия сън.
— И в тази земя на юг от слънцето, на север от нощта, живеело едно много умно момиченце. Хубаво и смело. То се казвало Елспет…
Чеси се усмихна, усещайки как пръстчетата в ръката й се отпускат. Внимателно се измъкна от леглото, а после се наведе, за да подпъхне завивката под вече спящото дете.
— Спи спокойно, малкото ми момиченце — прошепна тя. — Да можех и аз да направя същото.
— Трябваше да останеш, Лизи. — Херцогинята прокара за последен път четката със сребърна дръжка през бялата си коса, след което я остави върху тоалетката.
Компаньонката й нищо не отвърна, привидно заета с отстраняване на прашинка от великолепните кожени чехли на херцогинята.
Благородната дама се намръщи.
— Не можеш вечно да се криеш, нали знаеш? Станалото — станало, скъпа. Някой ден ще трябва да признаеш този факт. И имам чувството, че този ден е настъпил.
Крехката, слаба, тъмнокоса жена въздъхна, зави чехлите в хартия и внимателно ги подреди в отворената и вече почти пълна пътна чанта.
— Не мога. Искам да го направя, опитах дори, но… Невъзможно е! — Тя се обърна и херцогинята видя, че изящното й лице е облято със сълзи.
— О, Лизи, без сълзи! Ела тук! — Тя протегна ръце и компаньонката приседна до нея, разтърсвана от ридания.
— Толкова си добра към мен, Амелия. Прекалено добра. След всичко, което се случи.
— Глупости, скъпа. Просто аз съм една стара, себична жена, която изцяло робува на желанията си. Защото съм открила, че имам най-добрата компаньонка в целия свят. — Тя протегна ръка и повдигна брадичката на жената. — Но ти не можеш вечно да се криеш зад гърба ми. Нито пък да се преструваш на моя компаньонка. Не ти подхожда, както неведнъж съм ти заявявала. Особено сега.