Жената, чието име всъщност беше Елизабет, се опита да не плаче. На светлината на лампата очите й бяха зачервени. Те бяха забележително сини, с теменужен оттенък.
— Кога ще й съобщиш? — попита херцогинята строго.
— Да й съобщя ли? Не мога. Как да я погледна в очите след… О, всичко е толкова объркано! Тя ще ме намрази.
— Можеш, разбира се, и си длъжна да го сториш. Момичето има право да узнае в края на краищата.
Тъмнокосата жена подсмъркна и прие предложената от херцогинята кърпичка.
— Как да й кажа? Всичко бе толкова отдавна. Бях сигурна, че съм го преодоляла, че е най-добре нещата да си останат така, каквито са. А сега какво — да отворя старите рани? Да съживя цялата болка. — С мъка си наложи да не изхлипа. — Не… Сигурна съм, че няма да мога.
— Ако ти не й кажеш, аз ще го направя.
— Не! Моля те…
— Тя трябва да узнае истината, Елизабет. Трябваше да бъда по-настойчива, но толкова се бях наслушала на страховити приказки за този мъж — куп истории за невъздържаното му поведение. Но сега… Ами, че той въобще не е бандитът, който си представях. Съвсем не.
— Бандит? О, не. Джеймс никога не е бил такъв. — Нежна, замечтана усмивка освети лицето на компаньонката. — Той е добър човек. Вярно, упорит и ексцентричен, но добър.
Херцогинята тихичко, но категорично заяви:
— Това решава всичко! Трябва да кажеш и на двамата. Камърън има право да узнае. А Чеси… Ами, крайно време е Чеси да разбере, майка й е жива!
39.
— Жената пребледня.
— Да… Да й кажа? Че съм й майка?
— Разбира се.
— Просто ей така: „Здравей, скъпа моя. Съжалявам, че ме нямаше, но ето че се върнах, и всичко отново ще бъде чудесно.“ О, Амелия… Просто не мога!
Херцогинята на Кранфорд изсумтя.
— Лизи Гранвил, къде е смелостта ти? Тя те крепеше в миналото, преди да дойдеш при мен. А тогава бяха лоши времена наистина. Не ми се вярва, пък и не е редно, че не си си давала сметка, че един ден ще се стигне до това положение.
Жената със сините очи — същите като тези на Чеси — въздъхна.
— Вероятно е така. Но не сега… Не още… — Тя се обърна с лице към херцогинята. — Тя е толкова красива, Амелия. Тя е… всичко, което аз не съм. Не успях дори да издържа на силното негодувание на баща си.
— Имаше причини за това, доколкото си спомням. Майка ти бе много болна, а баща ти не желаеше да й осигури грижите, от които се нуждаеше. Не че съм изненадана. Старият Гранвил бе едно студенокръвно парвеню — довърши тя навъсено.
Елизабет Гранвил се изправи и започна да се разхожда из стаята, стискайки здраво дантелената кърпичка в ръце.
— Но Франческа би… Дори да й кажа, това едва ли би променило нещата? В нейния живот няма място за мен. Нито в неговия.
— Още го обичаш, нали?
Тъмнокосата жена застина на място.
— Да го обичам?
— Не го увъртай. Отговори на въпроса!
— Ами… Да… — пророни тя. — По съвсем платоничен начин, разбира се. Би било хубаво отново да бъдем приятели.
Херцогинята изсумтя, с което изрази отношението си към подобна идея.
— Добре. Ще изчакам до утре вечер. След това ще им кажа; независимо дали искаш или не. Ясна ли съм?
Компаньонката едва бе чула думите. Тя се взираше през прозореца навън, към тучната природа на Есекс, осветена от пълната луна, която проблясваше през гонените от вятъра дъждовни облаци.
— Винаги е бил красив… Още е, не мислиш ли? И забеляза ли как добре се справя с децата? Трябва да е бил чудесен баща на… на нашето дете. — Пръстите на Лизи мачкаха муселиненото перде. — Франческа… Скъпата малка Франческа със заразителния смях и пълните бузки. И онази чаровна трапчинка… От какво съм се лишила… Все неща, които не могат да се върнат обратно. О, Амелия, каква глупачка съм била…
В следващия миг тя облегна чело на стъклото на прозореца и започна да плаче с разтърсващи, приглушени ридания.
Нито една от тях не забеляза, че паянтовата врата не бе издържала напора на вятъра и сега бе леко открехната.
Отвън в коридора графът на Морлънд се облегна на стената.
Беше невъзможно.
Беше невероятно. И все пак… Бе чул всичко със собствените си уши — заплахата на херцогинята, отговорите на нейната компаньонка.
Елизабет Гранвил. Съпругата на Джеймс Камърън.
Майката на Чеси Камърън.
И какво, за Бога, трябваше да направи сега? Херцогинята бе права. Чеси трябваше да научи истината. Но как да й съобщи всичко, без да я нарани?
Не, най-добре да се вслуша в съвета на херцогинята и да види какво ще донесе утрото. Тогава може би, ако жената все още не беше взела решение…