— Не ги познаваш, Тони. Те са безкрайно предани и превъзходно обучени. Повярвай ми. Няма да се откажат, докато не открият книгата — или ще умират… и пак ще опитват.
Морлънд тихичко изруга.
— Не дочу ли да коментират кой притежава проклетата книга?
— Някакъв англичанин. Това е всичко, което знаят.
Морлънд потисна една ругатня.
— Значи сме точно там, откъдето започнахме?
— Не съвсем. Имам човек, който през цялото вре ме е държал Чеси под око и на когото вярвам като на себе си. Той отплава с нея и Суидин за Лондон. Двамата не подозираха за неговото присъствие, разбира се.
Морлънд рязко се изправи от стола.
— Той?
— Възпитаник, като нея, на Шао Лин. Войн с умения дори по-добри от нейните. С френска и шотландска кръв и в същото време — от рода на принцовете на Манчу. Името му е Макинон, по за по-кратко му вика ме Кан.
Морлънд старателно разглеждаше ръкава на сакото си, откъдето изтръска миниатюрна прашинка.
— Тя… — Тони прочисти гърлото си. — Те били ли…
— Глупак! — Очите на Камърън бяха строги. — От петнадесетгодишна Чеси мисли само за един мъж. За един безразсъден, полудив англичанин, с повече дързост, отколкото разум. — Той предизвикателно се вторачи в лицето на Морлънд. — Не, не са били любовници, разбира се. Доколкото ми е известно, тя го счита за нещо като по-голям брат. Въпреки че той… Понякога си мисля, че…
— Няма значение — сряза го Морлънд доста безцеремонно. — Неговите желания ни най-малко не ме интересуват. Тя е вече моя, чуваш ли? И няма да се откажа от нея. За нищо на света. Заради никого!
По устните на Камърън пробягна едва забележима усмивка. Рунтавата му побеляла вежда се стрелна нагоре.
— Доста интересно.
— Добре, злорадствай, негоднико. Но ще трябва да ме убиеш, за да ми попречиш да се, оженя за нея.
Камърън рязко остави чашата и се задави от мъчителна кашлица.
— Боже милостиви, болен ли си, човече?
По-възрастният мъж сви рамене.
— Нека да приемем, че имам добри и лоши дни. Нищо особено, нали разбираш? Но след всичките години, прекарани на Изток, след тропическата треска… А и сърцето ми никога не е било… — Хвърли кос поглед към Морлънд. — Няма страшно.
Морлънд прокара пръсти през косата си.
— По дяволите, Джейми, защо не ми каза?
— Няма да го споменавам повече, Тони, и очаквам същото от теб. Чеси нищо не знае и възнамерявам нещата да останат такива. Все се опитвах… Искам да е щастлива, да намери дом, който никога не е имала досега, сигурност, която никога не успях да й дам. — Вдигна очи към Тони, сериозни и решителни. — Възнамеряваш ли да й дадеш тези неща?
Морлънд се начумери.
— Знаеш, че е така!
— Чудесно. А… впрочем… Съжалявам, че така се стекоха нещата между нас. Доста ме болеше, когато те принудих да напуснеш Макао.
— Ако наистина е било така, показа го по много странен начин! Само дето не ме пречука, след като ни завари на палубата онази нощ.
Пръстите на Камърън се свиха.
— Сериозно обмислях дали да не те застрелям на място, момчето ми, и нямам нищо против да го призная. Тя бе още дете, а ти мъж с богат опит. Възползва се от нейната невинност, от интимността, която винаги възниква на борда на кораба…
Морлънд замръзна.
— С пръст не бях я докоснал! Боже милостиви, не смяташ, че съм…
— Вече знам, след като премислих. — Камърън скръсти ръце на гърдите си и се загледа в огъня. — Осъзнах, че ще спреш, преди нещата да отидат твърде далеч. Но, по дяволите, щяха да стигнат далеч, рано или късно, ако беше останал. Защото дори аз виждах, че е лудо влюбена в теб, както и ти в нея. Ако не те бях отпратил тогава, трябваше да се ожениш за нея. — Внимателно изучаваше лицето на Морлънд. — Вярно, бе преживял трагедията в Коруня, но имах чувството, че не си съвсем готов за семейство — не и докато Наполеон продължаваше да вилнее на континента.
Морлънд сви рамене.
— Само знам, че изтегли чергата изпод краката ми онази нощ. Така ти унищожи първото щастие, което бях получил от много време насам.
Камърън малко припряно се пресегна и силно стисна рамото на Морлънд.
— Адски съжалявам за това. Мислех… Надявах се да се върнеш, особено след като войната свърши. Имах си начини да те следя. Знаех за Саламанка… За коляното ти…
Лицето на Морлънд стана студено и непроницаемо.
— Хич не ме гледай така. Дълго време се възстановяваше. Да… И това знам. Както и за онази проклета работа с брат ти, тоя негодник, и вятърничавата му съпруга. Налагаше се да знам. Заради Чеси, не разбираш ли?
Дълго време мълчаха. Камърън се бе вторачил в припукващите пламъци, докато Тони се взираше през прозореца навън.
Най-накрая Морлънд остави чашата.